— Какъв проблем?
— Трябва да намеря нещо, което да облека за вечеря. — Мърси се врътна и напусна замъглената от пара баня. Но на вратата се спря смръщена. — Той дали… дали прилича на него, Крофт?
Крофт разбра какво точно го пита.
— Не.
Мърси се усмихна, явно зарадвана, и тръгна да провери дали багажът й е донесен в стаята. Първата пречка бе преодоляна. Еразмъс Гладстоун не приличаше външно на човека с име Еган Грейвз. Всичко ще се нареди, весело си рече Мърси.
Крофт последва Мърси надолу по стълбите до една стая, в която единственото разноцветно нещо бе пейзажът отвъд прозореца. Ниските мебели с изчистени линии имаха най-бледите нюанси на прасковено, морскозелено и слонова кост. Той по принцип харесваше ненатрапващите се, убити цветове, но като влезе в тази стая, изведнъж му се прииска да стои между ярките еклектични цветове в апартамента на Мърси.
Далас приготвяше коктейлите на малкия бар в ъгъла. Изабел и Еразмъс седяха близо до прозореца и тихо си говореха. И двамата се усмихнаха приветливо към Крофт и Мърси, когато ги зърнаха да влизат.
Докато се поздравяваха, Крофт критично огледа тоалета на Мърси и реши, че напразно се бе притеснявала преди малко. Беше облякла тясна рокля от лек летен плат на едри жълти и бели петна. Дрехата изглеждаше семпла, но изискана, особено в комбинация с вдигнатата й коса и високите сандали. Дългата до глезена тъмноморава рокля на Изабел несъмнено бе струвала много повече, но Крофт отдавна се бе научил да не съди за стойността на нещо по етикета с цената.
— О, виждам, че носите моя трофей, Мърси. — Еразмъс Гладстоун посегна да вземе вече разопакования том на „Долината на тайните съкровища“ от гостенката си. — Днес се ознаменува краят на едно дълго търсене. Честно да ви кажа, едва не пропуснах малката ви обява в онзи каталог. Никога не съм имал особен късмет точно с това издание и направо бях решил да се откажа от абонамента му.
— Човекът, който го издава, бе много мил да приеме моята обява. Едва ли бих могла да си позволя свой собствен каталог. — Мърси се усмихна и му подаде книгата. — „Долината“ е моята първа и единствена книга, която може да заинтересува истинския колекционер.
Гладстоун огледа томчето. Изабел го наблюдаваше как прелиства страниците с напрегнато изражение. Когато най-накрая затвори подвързаните с кожа корици, той изглеждаше много доволен и попита Мърси:
— Нямаше никакъв проблем с парите, които прехвърлих на ваша сметка, нали?
— О, не, никакъв — увери го тя.
— Отлично. Елате с мен и ще намерим място за „Долината“ в библиотеката ми.
Гладстоун поведе останалите трима през коридора и надолу по стълбите към приземния етаж. Като отвори стъклените врати, оттам ги лъхна миризмата на хлорирана вода, примесена с тежкия мирис на буйна зеленина. Малката група пристъпи на една малка площадка и всички се намериха посред тропическа градина. Единственото нещо, което разваляше илюзията, бе странният цвят на осветлението. Липсваше му златистата топлина на истинските слънчеви лъчи. Крофт видя как Мърси широко отвори очи, възхитена от видяното зад вратата.
— Божичко, закрит басейн и градина. Разкошно е! Прилича на туристическите реклами за Таити или Хавайските острови.
Гладстоун се усмихна доволно и с грациозен жест посочи на Мърси да слезе по няколкото стъпала от площадката.
Залата с басейна беше огромна, а тропическата зеленина заемаше по-голямата част от приземния етаж на обширната къща. Отвсякъде се виждаха растения с широки листа и различни екзотични папрати. Осветлението бе доста приглушено и майсторски прикрито. Ако не беше липсата на небето над главите им, всичко това можеше да мине за тропически рай, особено с великолепното решение на архитекта за водопад в единия край на басейна.
— Човек не може да поддържа формата си само със ски — обясни Гладстоун, слизайки по стълбите. — С Изабел смятаме басейна за много приятно развлечение. Посред зима само няколко часа тук могат да направят чудеса за настроението на човек.
— Представям си. — Мърси тръгна по пътеката, която се виеше през гъстия листак към ръба на басейна. Само след миг изчезна от погледите им. После ясно се чу гласът й. — Ела тук да видиш нещо, Крофт. Невероятно е!
Той бавно продължи нататък, придържайки се към тясната каменна пътека, над която висяха буйни растения. Навсякъде зеленината бе много гъста. Повечето от растенията бяха по-високи от човешки бой. От площадката до входа можеше да се види виещата се пътека, но стъпеше ли веднъж в градината, човек се чувстваше като в джунгла. Крофт любопитно се огледа, автоматично преценявайки доколко реалистичен е ефектът от интериора.