Ароматът на гъстата растителност бе главозамайващ и дори убиваше натрапчивия мирис на хлор, който се носеше от басейна. Всичко изглеждаше като смълчана през нощта джунгла и едва сега Мърси си помисли, че няма да й бъде много лесно да намери пътя към хранилището. През деня това не би представлявало трудност заради обилното осветление на тавана и между растенията. Тази вечер бе съвсем различно.
Не знаеше къде е ключът за осветлението, а и не би посмяла да го включи даже и да можеше да го намери.
Нямаше време за губене. Трябваше да разчита на предположението си, че Крофт вече е успял да стигне до хранилището. Почуди се как ли е намислил да проникне в него. Мърси събра всичкия си кураж и чувството си за ориентация и заслиза по стълбите в потъналата в мрак градина.
Тя стигна до една от тесните пътечки, покрита с чакъл, по-скоро благодарение на късмет, отколкото на някакви съзнателни усилия. Опита се да използва мекото сияние от басейна като средство за ориентация, но и това не бе много лесно. В няколко участъка светлината от басейна беше абсолютно скрита от избуялата растителност между пътеката и ръба на басейна.
Правя глупости, реши Мърси след няколко минути. Напредваше прекалено бавно и дори болезнено. Чакълът не се оказа най-подходящата настилка за боси стъпала. Ами ако Крофт изобщо не е отишъл в хранилището? — ядосана си зададе този ужасяващ въпрос. Импулсивната й разходка може да се окаже едно съвсем излишно приключение.
Глупаво, ненормално, смехотворно и унизително. Като намери Крофт, ще му каже какво точно мисли по въпроса.
Даже не можа да усети движението във въздуха зад себе си. Когато една голяма мъжка ръка я хвана през устата, Мърси изобщо не успя да реагира.
Понечи да извика, но не се получи. Понечи да се бори, но не успя да помръдне. Ужасена осъзна, че е неспособна да се защити.
— Малка наивница. Какво, по дяволите, правиш тук посреднощ? — Гласът на Крофт прозвуча като гневен порив на вятъра. Той очевидно разбра, че не би могла да му отговори, докато държи дланта си притисната към устата й, и бавно я дръпна. — Говори тихо.
Мърси с мъка си пое дъх.
— О, божичко, изкара ми ума от страх. Да не си посмял пак да ме стряскаш така! Чуваш ли ме?
— Мътните да го вземат. Трябваше да си горе и да спиш.
— Аз спях, докато не разбрах, че си тръгнал нанякъде. Нямаш причина да се мотаеш из къщата на Гладстоун посреднощ. Към хранилището беше тръгнал, нали?
— Преди колко време излезе от спалнята?
Тя примигна, опитвайки се да види лицето му в сенките. Едва успя да различи смътните очертания на рамото му. Той беше просто като част от тъмнината наоколо.
— Не знам. Не погледнах часовника. Сигурно преди няколко минути. Защо?
— Само си затвори устата и прави, каквото ти се каже. Сигурно не разполагаме с повече от няколко секунди. Ела насам. — Стисна китката й като с железни клещи и я поведе право към гъсталака край пътеката.
— Какво правиш? Какво става? — Тя се препъна в една палма, а после се озова на друга пътека. Крофт я повлече по нея, без изобщо да помисли за босите й стъпала. Мърси се почуди как може да вижда толкова добре в тъмнината.
— Събличай този пеньоар.
— Откажи се. Нямам намерение да се правим на Тарзан и Джейн.
— Зарежи тези приказки за Тарзан. Сега отиваме да по-плуваме.
Теглейки Мърси след себе си, той се промуши през листака, който обграждаше басейна. Изведнъж се оказаха на покрития с плочки ръб, на метри от сияйната вода.
— Не, благодаря — измърмори тя в момента, в който осъзна какво възнамерява да правят. — Не ми се плува тази вечер. Искам да се върнеш в стаята си горе, преди да си забъркал и двама ни в неприятности. Представяш ли си само в какво конфузно положение ще се окажа, ако някой те открие да се мотаеш около хранилището посреднощ?
— Твоето конфузно положение ще бъде най-малкият ни проблем. — Ръката му вече беше на пеньоара й, развързваше колана и сваляше дрехата от раменете й. Тя бе гола отдолу. Тази гледка очевидно изобщо не разпали любовна страст у него. Като че ли не обръщаше внимание на голотата й.
— Хайде в басейна — заповяда с тих, но заплашителен глас. — Веднага.