— Няма да се загубим — каза той и се върна към омлета си.
Час по-късно тръгнаха от къщата, следвайки упътването на Далас да вървят към една ливада, която според неговите уверения била цялата разцъфнала. Мърси беше облякла дънки, бели маратонки „Найк“ и дълга риза с някакъв пъстър десен. Беше си вързала косата на къса плитчица и Крофт си помисли, че изглежда много свежа и привлекателна. Чудна сутрин за разходка с жена като нея!
— Разбира се, че няма да се загубим — предизвикателно измърмори Мърси, крачейки рамо до рамо с него. — Веднага разбрах, че ще се окажеш експерт по разходки из пущинаците, точно както си експерт по почти всичко останало.
— Не съм експерт по всичко и освен това няма да ходим много надалеч. — Не му харесаха подигравателните нотки в гласа й. Тя просто търсеше начин пак да го предизвика. Беше сигурен в това. — Недей — посъветва я той.
— Недей какво?
— Недей да разваляш цялата сутрин, като се опитваш да ме провокираш. Знам, че според теб това е единственият начин да ми отмъстиш, но не съм в настроение за закачки.
— Да ти отмъстя? — Дари го с най-невинния си поглед. — Защо пък ще искам да ти отмъщавам? Единствено защото цялото ми бъдеще виси на косъм и се страхувам до смърт, че ще направиш нещо, за да го провалиш изцяло?
— Не преувеличавай. Няма да проваля цялото ти бъдеще.
— О, напротив. Използвай цялата предпазливост, на която си способен, докато провеждаш разследването си във връзка с Гладстоун, защото накрая аз ще съм тази, която ще плати за всичко. Не искам повече срамни сцени като онази снощи.
— Тя изобщо нямаше да се случи, ако си беше останала горе, където ти е мястото. — Хвърли й убийствен поглед, но тя явно не го забеляза.
— Няма да поема на свой гръб отговорността за снощи. Ти беше виновен за всичко. Сигурно готвиш още един опит за тази вечер, докато трае тържеството.
Той повдигна вежди, леко изненадан от проницателното й предположение.
— Нямам голям избор. Утре си тръгваме. Ако изобщо искам да получа нужните ми доказателства, ще трябва да стане тази вечер.
— Да разбирам ли, че така и не можа да влезеш в хранилището снощи?
— Не ми се удаде възможност. Чух те да се препъваш през градината точно когато започвах да отварям ключалката.
— Значи си и касоразбивач, така ли? Отваряш ключалки? Боже, какъв талантлив мъж!
Реши да не обърне внимание на сарказма й.
— Не съм касоразбивач, но ми се е налагало в миналото да понауча това-онова за ключалките.
— А-а-а, забравих. Твоето минало — с мрачна сериозност рече Мърси. — Това е едно от нещата, които от доста време искам да обсъдим двамата. Мисля, че дойде моментът да го направим.
Изведнъж се почувства притеснен.
— И дума да не става, Мърси. Миналото ми не е сред нещата, които обсъждам с когото и да е.
— Но ще го обсъдиш с мен. Сега.
— Така ли? И защо?
— Защото — със злорадо задоволство заяви тя — ще те изнудя да го сториш.
Крофт се закова на каменистата пътека.
— Пак ли ще опиташ номерата си?
— Добре ме чу. Ще те изнудя да отговориш на някои от въпросите ми. Или ще говориш, или веднага ще сложа край на разследването ти. Гладстоун ще те изрита от къщата толкова бързо, че изобщо няма и да разбереш за какво става дума.
Той буквално зяпна в нея. Можеше да я вдигне с една ръка и да я провеси над ръба на някоя пропаст, докато запищи от ужас, без да е в състояние да стори нещо, за да го спре. Беше крехка и нежна като цвете, но като че ли изобщо не изпитваше и капка страх от него. Мърси явно не осъзнаваше колко уязвима е всъщност.
Крофт се подсмихна. Тя вероятно не осъзнаваше и колко вярна му е всъщност. Не би го предала, защото дълбоко в душата си не бе способна да го стори. Освен това тя му вярваше.
— Само блъфираш — най-сетне отвърна той. И с тези думи продължи по тясната пътека надолу към ливадата.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мърси беше направо бясна. Край на хитроумните тактики.
— Откъде знаеш, че блъфирам? — попита тя и се спусна по полегатия склон зад него.
Той я погледна през рамо.
— Внимавай къде вървиш. Цветята на тези ливади са много нежни и цъфтят съвсем кратко време. Лятото тук не е дълго.
— Знам всичко за крехкостта на планинската флора и фауна — хладно го информира тя. — Не съм глупава.
Той се усмихна и седна на някакъв кръгъл камък наблизо — един от многото, нехайно нахвърляни на малка купчинка в този край на ливадата.
— Знам, че не си глупава, Мърси, но понякога действаш много прибързано и наивно. Ела тук и седни да погледаме цветята. Такова нещо не се вижда често — високопланинска ливада в пълен цъфтеж.