— Още в самото начало ти казах, че с мен няма от какво да се страхуваш — рече Крофт. Той посегна към венчелистчетата на малкото цвете, наподобяващо звездичка, което бе израсло между няколко камъка. Докосването му бе тъй леко, че синьо-лилавото цветенце едва потрепна. — И си мисля, че ти ми имаш доверие от самото начало. Защо тогава не спираш да спориш с мен и да ме провокираш?
— Тук не става въпрос за доверие. Е… може би в известен смисъл и да става дума. Изобщо не ми се ще да го признавам, но наистина ти имам доверие, Крофт. Вярвам ти, че си верен на себе си и на собствената си философия. Но не съм сигурна докъде ще ме доведе всичко това. Не мога да се отърся от чувството, че ме използваш. Последния път, когато бях използвана от мъж, ми беше лесно да го намразя и да изпитвам абсолютно отвращение от него и от всичко, което бе направил. Лесно ми беше да го напусна. Но с теб като че ли съм попаднала в капан.
— И не ме мразиш?
Мърси изпусна тъжна въздишка, като си помисли за предишната нощ.
— Това като че ли е съвсем очевидно.
Погледът му изведнъж стана някак далечен и суров.
— Знам, че независимо от изхода, когато всичко това свърши, аз ще ти бъда длъжник. Винаги си плащам дълговете, Мърси, и този ще платя. Кълна се.
— Колко мило. — Тя скочи на крака и изтърси дънките си. — Ще трябва да помисля дълго и усилено какво точно да поискам от теб като изплащане на този дълг, нали? Ще ми се да съм сигурна, че съм била подходящо компенсирана.
Тя тръгна през ливадата, като знаеше, че Крофт я следва с обичайните си тихи стъпки. Слънцето още беше топло и цветята приличаха на разпръснати малки брилянти, но денят вече не бе тъй ярък. Мърси поне разбра, че що се отнася до Крофт, той ще излезе от цялата тази история, съзнавайки, че е длъжник.
Неин длъжник.
— Мърси, почакай!
Крофт я хвана за ръката и я спря мигновено. Тя погледна нагоре към него.
— Какво има, Крофт?
— Преди малко сгреших — дрезгаво рече той и силните му ръце я обгърнаха от две страни. — Имаме достатъчно време. Та цялата тази планинска ливада е наша сега. Това е цяла вселена.
Денят отново стана ярък за нея, когато Крофт внимателно я положи на тревата. Тя го прегърна през врата и си помисли колко много наистина трябва да я желае, за да промени решението си за това дали да се любят. Усмихна му се.
Крофт видя тази усмивка и изстена, изтягайки се до нея.
— Ти наистина трябва да си вещица. Губя всякакъв контрол, когато си наблизо.
Мърси прокара пръсти през гъстата му коса, а очите й бяха замъглени от любовна покана.
— Тези неща се случват и с двамата. Виж какво става с мен.
— По-скоро бих искал да почувствам какво става. Толкова е хубаво, когато те докосвам. — Той смъкна ризата от раменете й и се захвана с джинсите. Нетърпението му се усещаше в бързите, сигурни движения, с които я разсъблече. Няколко минути по-късно Мърси лежеше гола сред дивите цветя и слънцето топлеше кожата й.
— Ами твоите дрехи? — промърмори тя, тъй като той изобщо не си направи труда да се съблече. Треперещите й пръсти се вдигнаха към копчетата на ризата му.
— Забрави за моите дрехи — промълви той. — Аз ще се справя с тях.
Очите му блестяха от възбуда, когато я вдигна върху себе си.
Не след дълго виковете им на несдържано удоволствие се понесоха заедно над ливадата.
Когато всичко свърши, те се сгушиха в обятията си, докато свежият въздух и слънчевата светлина възстановиха силите им.
Изабел Аскейниъс стоеше до прозореца и наблюдаваше как Крофт и Мърси влизат в двора. Видя как Фалконър спря за момент и махна няколко стръкчета трева и сухи листенца от косата на приятелката си. Не беше нужно особено въображение, за да разбере, че в даден момент от сутрешната им разходка Мърси се е оказала легнала по гръб в планинските ливади. Изведнъж Изабел усети, че я изпълва странна завист.
Не можеше да си спомни кога за последен път някой мъж я бе любил на тревата под слънчево небе. Изабел изключително внимателно поддържаше екзотичната си красота. Видът й бе прекрасен, самоуверен, чувствено предизвикателен и винаги успяваше да завърти главата на мъжете. Държеше любовниците й да бъдат опитни и изтънчени. Очевидно не изглеждаше като жена, която би понесла някакво си търкаляне из треволяците. Малко мъже биха си позволили дори да й го предложат. Например Еразмъс Гладстоун — даже не можеше да си представи, че такова нещо би му минало през ума. Гладстоун бе умел любовник, но понякога я отблъскваше. Неговата страст бе студена и механична, задоволяваща я, но не и удовлетворяваща.