Сините очи на Гладстоун бяха непроницаеми.
— Ще разчитам на теб, драга моя, да осигуриш интересен следобед и за двамата.
Изабел пак погледна през прозореца. Вероятно ако Гладстоун се увереше, че Фалконър е безобиден, би могла да го уговори да се откаже от „нещастните случаи“, които бе запланувал за Крофт и Мърси.
Но независимо от изхода на разговора между Гладстоун и Мърси, рече си Изабела, аз ще трябва да направя всичко необходимо, за да осигуря собственото си бъдеще.
Човек все някога трябва да направи нещо за първи път. Да убие например.
Скоро след като приключиха с обяда, Мърси стоеше до огромния прозорец в хола и наблюдаваше как Изабел Аскейниъс вдига малкия хеликоптер от площадката и го насочва на юг. Крофт бе на седалката до нея. Дори не си направи труда да се обърне и да помаха на Мърси.
Изобщо не я изненада фактът, че Изабел е пилотът на Гладстоун. Тази жена изглеждаше така, сякаш на света няма нещо, с което да не би могла да се справи.
Мърси още не беше съвсем сигурна защо ги разделиха с Крофт, но подозираше, че всичко е по идея на Изабел. Изглеждаше толкова самоуверена и привлекателна в кафеникавия летателен костюм с безбройни джобове по него, с кожените боти и огледалните слънчеви очила.
Поканата за въздушна обиколка бе отправена по време на обяда от студена пушена сьомга и замразени аспержи с холандско сирене. Крофт бе приел с ентусиазъм. Мърси бе потреперила при мисълта как ще минават на косъм от върховете в хеликоптер, голям колкото консервена кутия, и с натежало сърце бе отказала. Така че сега бе останала съвсем сама и никой не й беше виновен.
— А, ето ви и вас, скъпа — чу се гласът на Еразмъс Гладстоун от вратата зад нея. — Не се притеснявайте, че ще пропуснете разходката. Всички си имаме по някаква фобия. Изабел е отличен пилот, но честно да ви кажа, и аз самият не съм чак толкова луд по летенето. Използвам хеликоптера само когато е нужно. Някой път посред зима това е единственият начин за придвижване.
Мърси се извърна от прозореца и от учтивост се усмихна на домакина си.
— Сигурна съм, че погледнат от въздуха, пейзажът ще е великолепен, но както казахте, всички си имаме нашите малки страхове.
Гладстоун се усмихна изключително чаровно. Необикновените му сини очи като че ли бяха озарени от силата на този чар.
— На мен пък ми мина през ума дали ние двамата да не направим свое опознавателно пътешествие. Пътешествие, което само хора, заинтересовани от нашите неща, биха могли да оценят по достойнство. Бихте ли желали да слезем в хранилището, Мърси, и да прекараме следобеда, заровени в моите съкровища? Трябва да ви призная, че нищо не ми харесва толкова, колкото да се хваля с тях пред някой познавач.
Настроението на Мърси веднага се подобри.
— С най-голямо удоволствие.
— Добре. — Гладстоун погледна към часовника си. — Имаме поне два часа на разположение. Далан и Ланс са приготвили всичко за тазвечершното тържество, а гостите няма да започнат да пристигат преди четири часа. Ще потегляме ли към мястото, което и двамата смятаме за истински земен рай, Мърси?
Колко жалко, че Крофт не й бе доверил по-конкретно какво би могло да го заинтересува в хранилището, ядно си помисли Мърси. Не че и тя му бе дала възможност да го направи — това бе готова да си признае. Още от самото начало бе започнала да се противопоставя на неговите предположения, че Гладстоун е мошеник. И все пак това би била идеалната възможност да разучи някои неща в полза на Крофт. Той обаче не й беше казал какво точно да търси.
Въпреки това Мърси реши да прехвърли колкото е възможно повече заглавия. Може би щеше да успее да помогне на Крофт в разузнавателната му мисия.
Четиридесет минути по-късно Мърси внимателно прелистваше страниците на едно прекрасно издание на „Достойнствата на Англия“ от Фулър, отпечатано през 1662-а, когато започна да усеща нарастващата топлина в хранилището. Беше й се сторило почти студено, когато влязоха с Гладстоун. Може би това, че вратата бе отворена, затормози вътрешната климатична инсталация.
Тя сериозно разглеждаше заглавната страница на трудолюбиво събраната национална биография на Фулър, изучавайки датата, изписана с римски цифри, и илюстрацията с лицето на автора. Доктор Томас Фулър, изглежда, е бил жизнен, сериозен човек. Погледът от портрета му сякаш казваше на читателя, че трябва да обърне подходящо внимание на биографиите, които е сътворил.
— А сега само дано да го намеря — като че ли на себе си говореше Гладстоун. — Имам един първокласен екземпляр на „Естествената история на Селбърн“ от Уайт. Прекрасна подвързия. Но къде съм я… ах, да, ето я. — Измъкна един том от полицата и понечи да го подаде на Мърси. Направи загрижена физиономия.