— Да не би нещо да не е наред, скъпа?
— Не, не, абсолютно нищо. Просто ми се стори, че тук се постопли.
— Боя се, че това се случва, когато вратата постои малко отворена. Нещо става с климатика. Като затворим вратата, температурата се нормализира. Позволете ми да затворя.
Преди Мърси да успее да протестира, Еразмъс се пресегна и с едно движение затвори тежката врата на хранилището. Внезапно малката стая като че ли стана още по-малка, едва ли не с размерите на ковчег. Мърси за първи път забеляза заключващия механизъм от вътрешната страна на вратата и се почуди на кого ли пък му е притрябвал.
— Хм, май е по-добре да оставим вратата отворена — със слаб глас проговори Мърси.
— Не е нужно. Ей сега температурата ще стане нормална и ще се почувствате по-добре. — Гладстоун се върна обратно между рафтовете. — Искам да погледнете това. Изключително хубава колекция от книги от личната печатница на Уилям Морис. Особено се гордея с неговото издание на Чосър. Прекрасно е, нали? След като го разгледате, държа да ви покажа моите безценни екземпляри в областта на медицината.
Думите му звучат почти като песен, смаяно си помисли Мърси. Гладстоун имаше прекрасен глас. В затвореното пространство на хранилището той като че ли звучеше още по-мелодично. От него струяха мъдрост, разбиране и чувственост. Вече не й правеше впечатление теснотата.
— Боя се, че моята страст към книгите понякога ме обсебва напълно. От време на време Изабел се оплаква, че през дългите зимни месеци прекарвам повече време в библиотеката, отколкото с нея. — Гладстоун се пресегна за друг том. — Но предполагам, че вие ме разбирате, нали, Мърси?
— Е, аз също прекарвам доста време в книжарницата си — съгласи се тя, но не бе съвсем сигурна, че някога ще стигне до подобно увлечение в събирането на стари книги. Харесваше й идеята да търгува с тях, но не смяташе, че може да се увлече чак дотолкова. В крайна сметка животът предлагаше и толкова други неща. — Хранилището ще бъде ли отворено за вашите гости тази вечер?
Гладстоун поклати решително глава.
— Не, боя се, че само аз лично мога да показвам колекцията си. Далас и Ланс държат под око картините и скулптурите, но книгите са прекалено малки и твърде лесни за пренасяне. Тази вечер тук ще има близо петдесет души и не искам да изкушавам никого прекалено много. Някои от тези художници едва свързват двата края — добави Гладстоун с двусмислена усмивка. — И макар да са ми благодарни за минали услуги, на някого от тях може да му хрумне, че като продаде само една от тези книги, ще си плати боите и наркотиците за няколко години напред.
Той продължи да говори за своето хоби и Мърси се опита да запомни този богат поток от информация, предназначен за нея, но по някаква причина й се струваше все по-трудно и по-трудно да се съсредоточи. Всеки път, когато Гладстоун погледнеше към нея, очите му сякаш я приковаваха. Започваше да осъзнава, че те й напомнят нещо синьо, което бе видяла наскоро, странно, сияйно синьо, което не можеше точно да определи.
— … изключително много се зарадвах, когато този прекрасен образец акватинта на Рудолф Акерман ми попадна на един търг в Англия преди две години. — Гладстоун изрече тези думи с гласа на любовник, който описва най-прекрасното еротично преживяване. — Толкова много велики английски художници са чиракували, рисувайки за книгите на Акерман.
Думата акватинта — водносиньо, я разтърси и за момент отвлече мислите на Мърси от приспивния глас на Гладстоун. Тази дума я накара да си представи вода. Сини плувни басейни, по-точно. Тя хвърли поглед към картините в книгата, която Гладстоун току-що й бе подал.
— Много са красиви.
— Много. Сигурна ли сте, че не ви е твърде топло, Мърси? Можем да излезем от хранилището и да пийнем по един чай с лед5 ако искате.
— Не, не искам нищо да пропусна. — Тя слабо се усмихна. — Това място трябва да е много приятно през студените зимни вечери. Не се ли притеснявате, че токът може да спре през зимата? Забелязах, че никъде нямате камини.
— Нито една. — За първи път гласът на Гладстоун позагуби от мелодичния си блясък. — Както казах по-рано, всички си имаме своите малки страхове. Не обичам камините или… всъщност, никакви източници на открит огън.
— Сигурно би било опасно и за вашите колекции — бързо изрече Мърси, като разбра, че явно е подхванала неудобна тема.
— Да. Доста опасно дори. Човек в моето положение трябва да взема много предохранителни мерки. Не, много съм внимателен с огъня, Мърси. Изпитвам някакво страхопочитание. Той е нещо много сигурно, много неизбежно.