Мърси хвърли поглед към вратата и й се прииска да беше отворена. Хранилището изобщо не ставаше по-хладно.
— Притеснявали ли сте се някога, че можете да останете затворен тук?
Гладстоун се усмихна широко и гласът му отново си възвърна очарователните, красиво модулирани хипнотични тонове.
— Повярвайте ми, не сте в никаква опасност. Това хранилище би могло да се окаже капан за някой друг, но не за мен. Има много начини за бягство, Мърси, интелектуални, емоционални и физически. В това хранилище за мен съществуват и трите вида. А сега, нека да ви покажа няколко от другите ми хубавици. Защо не седнете на онази малка табуретка — ето там? Някои от книгите са доста тежки. Просто ще ги поставям в скута ви.
Мърси послушно седна и се насили да слуша всяка дума, която той изрече. Направи отчаян опит да проумее всичко казано от Гладстоун, но просто не можеше да се съсредоточи.
Звукът на гласа му и сънливата топлина като че ли я обгръщаха отвсякъде. Откри, че се опитва да го гледа постоянно в очите, привлечена от живия им син цвят. Беше сигурна, че никога преди не е виждала човек с такъв цвят на очите. Навярно носеше лещи.
И все пак точно този нюанс на синьото й изглеждаше толкова познат.
Тя затвори очи и се опита да си припомни къде е виждала точно този нюанс. Някак неясно чуваше гласа на Гладстоун. Той продължаваше да говори все така монотонно. Стори й се, че я пита нещо, но тя не можеше да намери сили да отвори очи и да му отговори.
Много невъзпитано. Да задреме, докато около нея е цялата тази прекрасна колекция. Та какво ли ще си помисли нейният домакин за поведението й?
Сини очи. Странни сини очи. Някъде беше виждала този цвят обаче.
Той я питаше нещо. Не можеше напълно да разбере въпроса.
— … Фалконър, скъпа?
Името на Крофт я стресна.
— Моля? — прошепна Мърси.
— Фалконър. — Гладстоун я питаше нещо за Крофт. Нещо не се връзваше. Трябваше да пита Крофт, ако искаше да узнае нещо за него. Много късмет ще му трябва, помисли си тя. Гладстоун нямаше да чуе нито един отговор от Крофт, освен ако Крофт не решеше да му го даде. Също така нямаше никакъв смисъл да пита и нея. Би било предателство да говори за любимия мъж пред Гладстоун. А тя никога, за нищо на света не би предала Крофт.
— … толкова съм любопитен за него, Мърси. От много време ли го познавате?
Мърси се намръщи смаяна. Не, не го познаваше от дълго време, макар че никога не би го признала. Тя не обърна внимание на въпроса и се замисли за Крофт, съсредоточи мислите си върху него. Не беше съвсем сигурна защо така изведнъж реши, че е важно да се съсредоточи върху своя любим, но тя се подчини на инстинкта си, без да го поставя под съмнение.
Образът на Фалконър изпълни съзнанието й, блокира всички въпроси на Гладстоун и неутрализира омагьосващия глас на нейния домакин. В същия този момент Крофт лети през сините небеса на Колорадо с Изабел Аскейниъс, спомни си Крофт. И точно в този момент Изабела вероятно кроеше планове да го приобщи към хората, правили любов на километър и половина над земята. Отвратително! Освен това невъзможно!
— … изглежда много интересен мъж…
— Аз… — Какъв цвят са очите на Гладстоун все пак? Мърси не отклоняваше мислите си от Крофт, но част от вниманието й се насочи към цвета на очите на събеседника й.
Злокобна синя светлина.
Вода, която сияе от светлините под повърхността.
Плувният басейн в тропическата градина.
Внезапно очите на Мърси се отвориха широко. В стаята бе все така топло, но на нея вече не й се спеше. Всъщност дори й стана много забавно от това, че откри отговора на въпроса си за цвета на очите на Еразмъс Гладстоун. Имаха същия цвят като плувния басейн в съседната зала. Трябваше да каже на Крофт.
Мърси се усмихна. Образът на Крофт все още бе здраво запечатан в главата й, но тя като че ли вече не се нуждаеше от него. За известно време й бе послужил като щит, като защита, макар да не беше съвсем сигурна от какво точно я бе защитавал и предпазвал. Но сега бе отново в безопасност.
— Божичко, и представа нямах, че толкова ми се е доспало. Моля ви да ми простите, Еразмъс. Ужасно ме е срам. Май имам нужда от малко чист въздух и чаша чай с лед.
— Разбира се — рече Гладстоун. В гласа му имаше една особена нотка на съжаление или може би на раздразнение. — Ще помоля Далас да направи по една чаша и за двама ни. Аз самият с удоволствие бих пийнал. Можем да прекараме още малко време в хранилището утре, преди вие с Крофт да си тръгнете. Още ви предстои да решите коя от тези книги ще вземете като част от цената на „Долината“.