— Не. — Той любезно се усмихна на едно поразително младо същество, което си бе боядисало косата така, че да върви със зелената й, впита по тялото рокля. Дамата отвърна на усмивката му и се понесе нататък, всмуквайки дълбоко от една дълга цигара.
— Какво искаш да ми кажеш с това „не“? — Идваше й да му зашлеви един шамар, за да привлече напълно вниманието му. Изглеждаше някак разсеян, а това доста я притесняваше.
— В момента няма никого при басейна долу. Току-що проверих. Всичко е празно.
— Далас и Ланс вероятно са почистили залата с басейна през последния час — замислено отбеляза Мърси. — Застраховката на Гладстоун едва ли включва двайсетина-трийсетина художници да се напият и да изпопадат като кютуци в басейна. Като си помислиш обаче, надали човек, богат колкото Гладстоун, би се притеснявал чак толкова за застраховката си. Къде всъщност е самият Гладстоун?
— Ей го там до прозореца, говори си с онзи брадатия.
Мърси плъзна поглед из стаята и видя Гладстоун, потънал в привидно сериозен разговор с един нервен младеж. Изабел учтиво стоеше до двамата и слушаше с изражение, наподобяващо артистичен интерес.
— Това е Мика Морган. Запознах се с него преди малко — разясни му Мърси. — Гладстоун казва, че щял да бъде най-търсеният художник на пазара за произведения на изкуството след две-три години. Няма нужда да уточнявам, че Гладстоун вече събира творбите му. Картините в хола са на Морган.
— Защо не идеш и ти при тях?
Мърси разбърка ледчетата в чашата си.
— Пак ли заблуда на врага? Искаш да занимавам Гладстоун и Изабел, докато ти се правиш долу на касоразбивач?
Крофт я дари с лъчезарна усмивка.
— Ще ми направиш ли тази огромна услуга, сладка моя Мърси? Далас и Ланс са толкова заети да се занимават с бара и бюфета тук горе, че според мен едва ли биха слезли долу неочаквано.
— Според мен не се нуждаеш от моята помощ в това начинание — троснато отвърна тя. — Явно можеш да изчезваш и пак да се появяваш без никаква помощ от моя страна.
— Никога не е излишно да се вземат допълнителни предохранителни мерки.
— Е, добре де. — Мърси се нацупи и понечи да тръгне към прозореца, където бяха застанали Гладстоун и Изабел, но нещо я накара да се обърне още веднъж и да каже на Крофт:
— Сигурен ли си, че ще се справиш тази вечер? Колко вино изпи вече?
— Половин чаша. Съвсем достатъчно, за да не правя неприятно впечатление. — Пак се усмихна. — Не се притеснявай, мила. Всичко е под пълен контрол.
— Чудя се защо ли това никак не ме успокоява. — Без да дочака отговора му, тя се шмугна в тълпата, право към Гладстоун и Изабел.
Крофт се замисли за изражението в очите на Мърси, докато вървеше през джунглата от растения в залата с басейна. Тя не одобряваше действията му, но щеше да му помогне. Вече е обвързана с мен, реши той. Това му достави огромно удоволствие. Харесваше му да знае, че е обвързана с него. Когато всичко това свършеше, щеше да си поговори надълго и нашироко именно за това нейно обвързване. Тя бе от жените, които биха останали със своя мъж в добро и лошо. В бедност и богатство, в болест и здраве…
Дяволите да го вземат, със сигурност знаеше, че не се чувства съвсем нормално. Бракът рядко — почти никога — минаваше през мислите му.
Още една вълна на леко замайване го разтърси и той прехвърли мислите си от Мърси към своя стомах. Вече за трети път през последния половин час усещаше, че му се гади. Нищо бог знае колко неприятно, но все пак криеше опасност. Гаденето не можеше да спре човек така, както юмрук във физиономията.
Неразположението му премина и остави след себе си едно особено приятно усещане. Тази лекота в главата му не бе съвсем нормална.
Като че ли не можеше да събере всичките си сили. Сякаш над всичко доминираше това чувство за весела, лекомислена жизнерадост. И тази жизнерадост от време на време се прекъсваше от неприятното усещане в стомаха му.
Крофт си пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне ненормалното замайване. Можеше да изпитва всяко друго неразположение, но не и виене на свят. Нещо не беше както трябва. При други обстоятелства би се отказал от мисията си тази вечер и би я отложил, докато отново възвърне пълен контрол над тялото си.
Опасно е да изгубиш контрол над тялото си, рече си той. Никога не си позволяваше да му липсва усещането, че направлява всичките си реакции. Никога.
Освен когато любеше Мърси.
Е, но тя не бе с него сега. Нямаше никаква причина да се чувства така несигурен и неестествено весел. Нещо не бе както трябва, но вече бе прекалено късно да се върне. Трябваше да получи всички отговори тази вечер. Нямаше да има друга възможност. Даже и ако можеше да убеди Мърси да останат още един-два дни, нямаше да поеме този риск. В момента не я грозеше никаква опасност, но ако Гладстоун и Изабел започнеха да задават въпроси, вече щеше да е време да изведе Мърси от тези планини.