Инстинктивно се насочи към басейна. В онази посока имаше повече светлина. Щеше да накара другия да се покаже под синьото сияние на подводното осветление. Избра друга пътека и тръгна към центъра на градината.
Каква абсолютно брилянтна идея, помисли си той. Да накара другия да се покаже! Жалко само, че Мърси я нямаше, за да го види какъв ловък ход предприема. Крофт бе останал с впечатлението, че тя понякога не оценява особено високо способностите му.
Усети движението зад себе си, но тялото му не реагира тъй, както го бе тренирал от години. Всичко се обърка.
Опита се да се обърне, но се препъна и почти загуби равновесие. Това движение едва ли можеше да мине за зашеметяващ образец на добра форма и координация, но сигурно точно то спаси живота му. Ударът, който бе предназначен да попадне отзад на главата му, засегна предимно рамото.
Крофт остана с впечатлението, че някой се издига от храстите и го наблюдава. Но не можеше да се съсредоточи върху образа на анонимния си противник. Изгаряща болка премина по горната част на ръката му и по врата. Болката бе последвана от такъв гняв, че сигурно дърветата в гората биха се превили, ако той бе в състояние да изкрещи.
Но единственото, което можеше да направи, бе да се остави на течението. Той позволи силата на удара да го изпрати през ръба на басейна право във водата.
Някакъв сляп животински инстинкт го накара да скрие всякакъв признак на живот в момента, в който падна във водата. Като се носеше с лице надолу в басейна, той се съсредоточи върху това да задържи въздуха си колкото може по-дълго. Крофт знаеше, че оцеляването му вероятно зависи от това кога нападателят ще реши, че вече се е удавил.
При тези обстоятелства би било съвсем логично скоро да заключи, че е успял.
Крофт отвори очи и се взря в дълбините на сияйната вода. Мърси беше права. Цветът на водата в басейна досущ приличаше на очите на Гладстоун.
Мърси, сладка моя Мърси. Как само ми трябваш!
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
За своя собствена изненада Мърси откри, че разговорът с Мика Морган, Гладстоун и Изабел й се струва интересен. Ентусиазмът на Мика бе просто заразителен, а даже и коментарите на Гладстоун да не бяха винаги поразително проницателни и блестящи, човек поне изпитваше удоволствие само като слуша чудния му глас.
— Най-важното в това, че ще работя в Санта Фе — много сериозно обясняваше в момента Мика, — е, че все пак ще бъда на няколко хиляди километра от Ню Йорк. Няма да има защо да се притеснявате, че ще бъда повлиян от „големите на деня“ по Източното крайбрежие. Абсолютно прав бяхте преди две години, когато ми казахте, че трябва да се махна от Ню Йорк. Но аз все пак се променям. Наистина си мисля, че е време да напусна колонията. Започвам да се задушавам тук.
— Местенето в Санта Фе няма да реши проблема ти, Мика. Там е прекалено силно влиянието на Западното крайбрежие — предпазливо възрази Гладстоун. — Имаш нужда от време да затвърдиш уникалния си стил, преди да потеглиш нанякъде, независимо дали към Лос Анджелис, Ню Йорк или Санта Фе. Повярвай ми. Още известно време ще ти действат благотворно сигурността и изолираността в колонията. Те направо сториха чудеса за теб.
Главата на Мика се заклати нагоре-надолу като на кукла с конци.
— Знам, Еразмъс. Колонията направи много за мен. Ще призная, че обикновено си прав, но…
Изабел се усмихна благосклонно.
— Еразмъс винаги е прав. Трябва да му имаш доверие, когато става дума за такива неща.
Мика въздъхна.
— Не се притеснявай, имам му доверие. Също както повечето хора в тази зала. — Усмихна се на Мърси. — Всички, които сме се събрали тази вечер, имаме причина да сме благодарни на Еразмъс. Без неговата помощ и финансова поддръжка повечето от нас сигурно щяха да се мъчат да си изкарват хляба, като рисуват рекламни плакати или украсяват витрините на универсални магазини. Вие да не би да се готвите да дойдете в колонията?
Мърси скромно се усмихна.
— Боя се, че съм делови човек, а не художник. Но видях творбите ви в хола отсреща. Харесвам вашите приятни, изчистени цветове и форми.
— Мика има необикновено изтънчено чувство за цвят и форма — намеси се Еразмъс.
Мика явно обожаваше подобни хвалебствия.
— Да ви донеса ли още едно питие?
Тя погледна празната си чаша и реши да не споменава, че е пила вода досега. Понечи да отговори, докато подаваше чашата си на Мика, но почти обърка учтивата фраза, тъй като в главата й внезапно изникна образът на водна повърхност.
Синя, сияйна вода. Вода с цвета на очите на Гладстоун. Без да може да се въздържи, Мърси стрелна поглед към домакина. Той тъкмо казваше нещо на Изабел — нещо, което предизвика учтива усмивка на лицето й. После и двамата се извърнаха и започнаха разговор с една жена, облечена в блестящо пъстроцветно трико.