Той се усмихна и кимна в съгласие.
— Както кажеш, сладка моя Мърси. Ти поемаш командването.
— Последното добре го запомни! — Поведе го но пътеката към тъмата на градината. Под една палма го спря. — Така, Крофт. Сядай тук и не мърдай, докато не се върна. Ако някой се покаже на площадката, няма да успее да те види. Просто стой абсолютно неподвижен и не мърдай. Все едно, че медитираш. Ще можеш ли да го направиш?
— Лесна работа. — Той веднага се сниши и зае поза с кръстосани под себе си крака, а после я погледна за одобрение. — Страхотно, нали?
— Просто съм поразена — измърмори тя. — Сега отивам за книгата. Помни: да не си мръднал, докато не се върна!
Искрица на по-трезв разум се появи за миг в очите му.
— Отиваш за книгата?
— Да.
— Хубаво. Побързай.
— Повярвай ми — рече тя, когато се обърна и пое през градината, — наистина ще бързам.
Може Крофт да се беше заблудил! Може да не бе оставил хранилището незаключено. Ако не успееше да влезе там и да вземе книгата, просто щеше да го излъже, че я е скрила у себе си. В полумрака на градината той можеше да не усети измамата, а и в сегашното си състояние вероятно нямаше да е склонен да поиска да провери.
Помещението, през което се влизаше в хранилището, бе тъмно. Мърси се подвоуми дали да светне, но реши, че това би било най-глупавото нещо. Като се опита да си припомни горе-долу къде се намира тежката стоманена врата, тя предпазливо прекоси помещението и пипнешком тръгна край стената.
Спомените й се оказаха доста точни. Само след секунди ноктите й задраха по метал. Намери дръжката и не знаеше дали да се моли Богу тя да се превърти, или да не поддаде и милиметър.
Дръжката се завъртя съвсем лесно. Крофт наистина бе оставил вратата отключена. Невероятно постижение, като се има предвид очевидното му състояние. Мърси пое дълбоко дъх и пристъпи в хладната стая.
Сега й трябваше светлина. Нямаше начин да открие „Долината“ само с опипване. Но не можеше да рискува ивица светлина да проникне в главната зала. Трябваше да затвори вратата на хранилището зад себе си, за да включи лампата вътре и да потърси книгата. Самата мисъл да остави масивната врата да се затвори зад гърба й бе почти достатъчна, за да се откаже от цялата история.
Мърси си спомни, че бе питала Гладстоун какво ще стане, ако остане заключен в хранилището. Той я бе уверил, че за него хранилището не е капан. Даже напротив. Мърси стисна зъби и тихо затвори вратата. После посегна и включи лампата.
Внезапната ярка светлина я накара да запримига стреснато, докато очите й свикнаха. После бързо се върна към онази част на стаята, където Гладстоун бе прибрал малката си колекция от „любопитни“ книги. „Долината на тайните съкровища“ от Бърли лежеше точно там, където я бяха оставили. Мърси я грабна от рафта.
— Освен неприятности, нищо друго не си ми донесъл, Ривингтън Бърли! Чудя се дали си наясно какво излиза, като пишеш еротична литература! Защо не си беше някой метафизичен поет или нещо такова.
Не смееше да диша, докато не загаси пак лампата и тръгна към вратата. В продължение на няколко кошмарни секунди вратата не поддаде на нейния натиск. Изпита ужас, че може случайно да е задействала вътрешния заключващ механизъм. Никога не бе си мислила, че страда от клаустрофобия, но сега, когато вратата не помръдна, тя осъзна, че изпитва огромен страх да не се окаже затворена в това малко, затулено пространство.
В този момент теглото й надделя над естествената инерция на солидната врата и тя тихо се отвори навън. Мърси бързо прекрачи издигнатия метален праг и затвори вратата зад себе си. Поколеба се, а после реши да пусне заключващия механизъм. Ако имаха късмет, Гладстоун можеше изобщо да не се досети, че някой е влизал. Посегна и натисна малкия бутон на вратата.
Последва едва чуто изщракване и вратата се заключи.
Мърси усети, че започва да трепери от студ в мократа си рокля. Стиснала здраво „Долината“, тя пак подбра подгизналите поли и се измъкна в градината.
Крофт я чакаше точно там, където го бе оставила, мълчаливо седнал в позата си за медитация. Завъртя глава към нея, докато тя се приближаваше през сенките.
— Привет, скъпа. — Гласът му прозвуча дрезгав и сластен.
— Взех „Долината“. Хайде да тръгваме. — Наведе се да го хване за ръката и го изправи на крака. Усети, че настроението му пак се сменя.
— Добре ли си?
— Пак ми се гади — завалено изрече той.