— По-добро от това на обикновените хора — съгласи се той.
Тя го стрелна с поглед, но едва успя да различи профила му. Бе се съсредоточил върху шофирането и управляваше колата по тежкия терен.
Дърветата се приближиха — гъста, на вид непроходима група сенки. После колата се насочи право към непрогледната тъмнина. Чу се свистящ звук, когато един клон одраска предното стъкло. Мърси гледаше право напред. Тя виждаше слабо, но не достатъчно, за да може да шофира в тази бъркотия. Крофт караше много бавно и изглеждаше изключително сигурен в това, което прави. Той спря колата и изключи двигателя.
— От това по-добре не може. Ще успееш ли да отвориш вратата от твоята страна?
Мърси отключи вратата и внимателно я отвори.
— Да. Съвсем мъничко. Господи, онези в агенцията за коли под наем ще припаднат!
— Че защо? Не съм одраскал боята. — Той излезе от колата, докато говореше, и затвори вратата след себе си.
— Сигурно си я одраскал. Току-що мина през всичките тези дървета. Няма как да не си я ожулил. — Изобщо не знаеше защо се захвана с такива глупави, безсмислени обвинения. Сигурно реагираше на стреса по този начин.
— За това ще се притесняваме по-късно — понечи да я успокои той.
По тона на гласа му Мърси разбра, че говори така само за да й угоди. Беше съвсем сигурен, че не е одраскал колата. Тя надникна през сенките към дървото, до което бе застанал. Стоеше съвсем неподвижен, очевидно заслушан в нещо. Трудно бе да го види. Ако не знаеше, че е там, сигурно изобщо нямаше да го различи между дърветата. При тази мисъл студени тръпки преминаха по цялото й тяло. После си спомни несигурното положение на Крофт.
— Как се чувстваш?
— Отвратително.
Отговорът му никак не я утеши. Мърси се пребори с обхваналото я внезапно желание да се разкрещи или разплаче.
— Тук между дърветата ли ще се крием с колата?
— Не. Колата е твърде голяма. Направих каквото можах да я скрия, но много е вероятно който е по петите ни, да я намери. Хайде.
— Къде отиваме? — Мърси си проправи път покрай тойотата, докато стигна до него. Когато вдигна поглед към лицето му, видя единствено безцветния блясък в очите му. Очи на призрак.
Той я хвана за ръката и я поведе през редиците дървета.
— Отиваме в града.
Мърси тъкмо щеше да го помоли за малко по-подробно разяснение, когато видя проблесналата светлина в тъмнината.
— Който и да е той, вече почти е пристигнал. — Не можеше да разбере дали Крофт все още трепери, защото собствените й нерви в този момент бяха опънати до краен предел.
Крофт погледна обратно към пътя, който се виеше през планините към имението на Гладстоун. Фаровете се появиха за момент и после пак изчезнаха. Мърси бе права. Нямаха много време. Той я усещаше как трепери под ръката му и се замисли кой от двамата е по-зле в момента. Излезе на открито, повлякъл Мърси след себе си, и тръгна към най-близката стара барака.
За всичко съм виновен само аз, повтаряше си яростно, докато се доближаваха към наклонената на една страна сграда. Мърси се намира в опасност заради моята глупост. Усети я как се подхлъзна върху една шишарка, която не бе видяла на пътя си, и бързо я дръпна обратно на крака. Трябваше да не забравя, че тя не вижда в тъмнината толкова добре, колкото той. Малко хора виждаха по-добре от него.
— Искаш да се скрием в една от бараките?
Мърси дишаше тежко, не толкова от напрежението след краткото тичане по откритото пространство, а повече от адреналина в кръвта си. Крофт бе попадал в такива ситуации и преди. Нужни бяха дълги тренировки и сила на волята, за да се запази за по-късно енергията, до която води високото ниво на адреналина. Но Мърси се справяше поразително добре. Усети, че започва да изпитва съвсем друг тип уважение към нея.
— Ще те оставя в онази ей там — до поточето. Скрита е зад другите. Едва ли първо нея ще претърсят.
— Да я претърсят! Предполагаш, че онези в джипа ще тръгнат да ни търсят тук?
— Ако забележат колата между дърветата, ще започнат да ни търсят. Има шанс и да не забележат тойотата обаче. Просто ще си продължат по пътя, като си мислят, че още сме доста пред тях.
— Не ми звучиш особено сигурен в тази възможност.
Той се усмихна печално пряко волята си.
— Понякога си толкова проницателна, че сама на себе си вредиш, Мърси.
— Напоследък имам чувството, че причината е в твоето присъствие. — Спря внезапно, щом той бутна вратата на старата дървена хижа. Чу се скърцане, когато ръждивите панти изстенаха под забравения натиск. — Нямам намерение да влизам вътре, Крофт.