Знаеше, че не могат да я видят, но Мърси инстинктивно се отдръпна и се зачуди къде ли е Крофт в този момент. Хвърли невиждащ поглед наоколо, като отчаяно се опитваше да потисне паниката, която заплашваше да я завладее напълно. Мразеше да стои затворена. Чувстваше се като попаднало в капан животно, което чака пристигането на ловците.
Трябваше да излезе.
При нормални обстоятелства бе възможно Крофт да се справи със ситуацията вън.
Но тази вечер силите му бяха отслабени от отровата или дрогата, която му бяха дали. Ужасяваше я самата мисъл, че би опитал да се справи с двете яки момчета на Гладстоун.
Крофт можеше да бъде убит в мрака, а тя даже нямаше да го узнае, докато Далас и Ланс най-сетне не проследяха и нея до жалкото й скривалище.
Мърси потрепера. Мразеше тази тъмна студена стая. Почуди се каква ли е била тя, когато Дрифтърс Крийк е представлявал процъфтяващо миньорско селище. Не би се учудила, ако точно тази сграда някога е служила за морга.
От тази мисъл направо й се повдигна. Опита да се убеди сама, че селища от мащаба на Дрифтърс Крийк не биха имали морги, но по някаква причина от главата й не можеше да излезе картината на едно мъртво тяло, проснато на масата до нея.
Много ясно виждаше това тяло в съзнанието си. Мъртвецът е облечен в миньорски дрехи, мръсната му риза е покрита с ръждивокафеникави петна от куршумената рана на гърдите, фелдшерът се навежда над него и клати глава — твърде късно е вече. Поредната жертва на делба в ново находище.
Малкото лични вещи на миньора са струпани на другата маса: пистолет в кобура, желязна кирка с дървена дръжка, омърляна шапка.
Изобщо не е имал възможност да извади пистолета.
Мърси си пое въздух и стреснато дойде отново на себе си. Щеше сама да се докара до пълна лудост. Даже и Крофт да оцелееше, като се върне, тук щеше да го посрещне една побъркана жена. Нямаше смисъл. Трябваше да излезе.
Мърси се спусна към вратата и едва не се просна в цял ръст на пода, когато се спъна в нещо в тъмницата. Трескаво опипващите й ръце попаднаха на дълъг дървен предмет и инстинктивно го сграбчиха. Беше парче дърво, учудващо кръгло по форма.
Мърси се изправи и тръгна към вратата. Здраво стиснала дървената тояга, тя излезе навън в мрака. Не беше бог знае какво, но тоягата й даваше усещането, че е все пак въоръжена.
На открито се чувстваше малко по-добре. Напоследък като че ли бе развила сериозна клаустрофобия. Първо страхът да не остане заключена в хранилището на Гладстоун, а преди няколко минути и тези кошмарни видения на мъртвец в старата хижа. Съжителството с Крофт се оказваше вреден фактор за въображението й. Явно неговата склонност да фантазира прихващаше и нея.
Мърси предпазливо тръгна покрай стената на изкорубената сграда, в която се бе крила досега, като се опитваше да остане незабелязана от пътя. Слабо клокочене я предупреди за поточето в краката й секунди преди да нацапа в него. Взирайки се надолу, успя да различи тъмната ивица вода. Сигурно е толкова ледена, че чак щипе. Това я накара да си спомни за Крофт, който се придвижваше в студената нощ без обувки.
Над главата й вятърът въздишаше из върхарите — един зловещ отчаян звук. Мразеше този шептящ плач. За нея той бе истинско олицетворение на самотата и отдалечеността. Също като Крофт. И той е тук някъде, наоколо, и върху плещите му е легнала отговорността да защити и нея, и себе си. Тя инстинктивно усещаше, че е свикнал да се изправя срещу подобни опасности сам. Сигурно не би искал да получава помощ от аматьор като нея.
Но той бе пострадал сериозно. Трябваше му нейната помощ. И тя имаше принос в събитията тази вечер. Мърси бе убедена, че двамата е Крофт сега се борят да спасят кожите си.
Изстрелът, проехтял в нощта само секунди по-късно, стресна Мърси, която изведнъж осъзна колко сериозни са станали нещата. Замръзна на място и със свито от ужас сърце зачака да чуе вик от някой от тримата мъже, които сега се дебнеха един друг между развалините.
— Ей там е, мамка му. Видях го. — Това бе гласът на Ланс.
Мърси затвори очи и мислено си каза, че Крофт няма как да е убит. Не би позволил да се случи. После, стиснала тоягата, тя се измъкна от прикритието на хижата и се запромъква към другата руина. До ушите й достигнаха откъслечни реплики между Ланс и Далас. Свежият нощен въздух разнасяше много добре звуците.
— Ами жената?
— Няма проблем. Ще я намерим по-късно. Сега Фалконър ни е първата грижа. Сигурен ли си, че го видя? — Далас звучеше ядосан и нетърпелив. Освен това и малко разтревожен. Може би тази история с преследването посреднощ не бе много по вкуса му.
— Нещо се размърда.
— Може да е било какво ли не — измърмори Далас.