— Е, както се казва, човек може да избира само приятелите си — пошегува се момчето, — роднините се дават като бонус.
— В такъв случай предпочитам да бъдем приятели — каза Шиър.
Иън се приближи до тях и с облекчение видя, че и двамата бяха в добро настроение и дори си разменяха закачки, което не беше малко при тези обстоятелства.
— Стига да знаеш в какво се забъркваш. Иън, тази млада дама иска да ми бъде приятелка.
— Не бих те съветвал, Шиър — рече Иън в същия дух. — Аз от години съм му приятел и виж на какво съм заприличал! Взехте ли някакво решение?
Бен кимна.
— Дали е това, което си мисля? — попита Иън.
Приятелят му кимна отново, а този път и Шиър се присъедини към него.
— И какво сте решили? — попита с горчивина гласът на Ариами Бозе зад гърбовете им.
Тримата приятели се обърнаха и видяха неподвижната фигура на старата жена, застанала в сенките отвъд прага. За миг се възцари напрегната тишина.
— Няма да се качим на този влак утре, бабо — спокойно отвърна момичето. — Нито Бен, нито аз.
Старицата ги измери с изпепеляващ поглед.
— Значи думите на няколко неразумни сополанковци те накараха само за минути да забравиш онова, на което съм те учила с години? — каза Ариами с упрек.
— Не, бабо. Това си е мое решение. И нищо на света няма да го промени.
— Ще правиш каквото ти кажа — тросна се старата жена, въпреки че във всяка от думите ѝ се долавяше нотка на поражение.
— Госпожо… — любезно подхвана Иън.
— Млъкни, синко — скастри го тя студено.
Иън потисна желанието си да се изрепчи и сведе поглед.
— Бабо, няма да взема този влак — каза Шиър. — И ти го знаеш.
Ариами се взря във внучка си от сенчестия праг, но не каза нищо.
— Утре призори ще чакам и двама ви на гара Хаура — рече след малко старата жена.
Шиър въздъхна и Бен видя, че лицето ѝ е пламнало отново. Той я хвана за ръката и ѝ направи знак да не спори повече. Ариами се обърна и стъпките ѝ бавно заглъхнаха във вътрешността на къщата.
— Не мога да оставя нещата така — промълви Шиър.
Бен кимна и пусна ръката на сестра си, която последва старата жена до осветената със свещи стая, където бе седнала отново. Ариами не се обърна и изобщо не показа, че е забелязала присъствието ѝ. Шиър се приближи до нея и нежно я прегърна.
— Каквото и да стане, бабо, винаги ще те обичам.
Ариами кимна мълчаливо и очите ѝ се наляха със сълзи, когато стъпките на внучка ѝ се отдалечиха отново към двора. Бен и Иън, които чакаха отвън, посрещнаха момичето с най-бодрите изражения, които можаха да си придадат.
— Къде отиваме сега? — попита Шиър. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи, а ръцете ѝ трепереха.
— В най-хубавото кътче на Калкута — отвърна Бен. — В Среднощния дворец.
Последната следобедна светлина вече помръкваше, когато Изабел съгледа призрачната ъгловата структура на гара Джитърс Гейт, изплувала от речната мъгла като зловеща катедрала, опустошена от пламъците. Със затаен дъх момичето спря да погледа страховитото зрелище: гъстото скеле от стотици стоманени греди, арки и сводове; бездънен лабиринт от метал и стъкла, пръснати от огъня. Стар порутен мост се простираше през реката до входа на гарата, зейнал като черната паст на неподвижен, дебнещ дракон с безкрайни редици от дълги и остри зъби, които се губеха в мрака вътре.
Изабел тръгна по моста, като се стараеше да не стъпва по старите релси, които чертаеха пътя към недрата на този пъклен мавзолей. Между изгнилите, почернели траверси бяха поникнали буйни плевели. Ръждясалата структура на моста скърцаше под нозете ѝ; Изабел забеляза табели, които забраняваха влизането и предупреждаваха за опасност от срутване. Никакъв влак не бе минавал по този мост след пожара и, съдейки по окаяното му състояние, явно никой не си бе давал труда да го поправи или дори да мине пеша по него.
Докато източният бряг на река Хугли оставаше все по-назад, а отпред Джитърс Гейт се възправяше в аления залез като фантастична грамада от стомана и сенки, в главата на Изабел започнаха да се прокрадват съмнения. Решението ѝ да дойде на това място вече не изглеждаше така удачно, както ѝ се бе сторило отначало. Едно беше да играе ролята на решителна авантюристка, неустрашима пред несгодите, а съвсем друго — да се впусне реално в тази вдъхваща страх сцена, без да е прочела последното действие от пиесата.
От тунелите, скрити в недрата на гарата, я лъхна мирис на пепел и сгурия — остра смрад, която Изабел неволно свърза със стара фабрика, пропита със смъртоносни газове и слоеве мръсотия и ръжда. Тя се съсредоточи върху първите далечни светлини на гемиите, браздящи водите на Хугли, и се опита да извика в съзнанието си компанията на анонимните им екипажи. Това ѝ помогна да измине последната отсечка от моста, която я делеше от входа на гарата. Когато стигна до края, спря сред релсите, чезнещи в мрака, и огледа големия стоманен фронтон. Върху него, потъмнели от пламъците, все още се четяха релефните букви на името като надпис над входа на огромен мавзолей: ДЖИТЪРС ГЕЙТ.