Изабел пое дълбоко дъх и се приготви да извърши най-неприятното нещо, което бе правила през целия си шестнайсетгодишен живот: да влезе в това място.
Сет и Майкъл показаха невинната усмивка на образцови ученици пред главния библиотекар на Индийския музей, господин Де Росио, чийто изпитателен взор ги подложи на безмилостен анализ в продължение на няколко секунди.
— Това е най-нелепата молба, която съм чувал през живота си — заяви Де Росио. — Поне от последното ти идване тук, Сет.
— Вижте, господин Де Росио — импровизира Сет, — знаем, че работното ви време е само сутрин и че това, което искаме с приятеля ми, може да изглежда малко необичайно…
— Нищо не е необичайно, щом идва от теб, младежо — прекъсна го библиотекарят.
Сет едва потисна усмивката си. При господин Де Росио престорено язвителната ирония бе безпогрешен признак, че е заинтригуван. Малкото му име бе неизвестно на целокупното човечество, с изключение може би на майка му и на съпругата му — ако изобщо в Индия имаше жена, достатъчно храбра, за да се омъжи за подобен чешит. Под външността му на цербер-библиофил се криеше ахилесова пета: неукротимо любопитство и склонност към клюкарство (макар и с академичен уклон), което свеждаше женорята на базара до статуса на треторазредни любителки.
Сет и Майкъл се спогледаха крадешком и решиха да му подхвърлят стръв.
— Господин Де Росио — подхвана Сет с мелодраматичен тон, — не бива да казвам това, но се виждам принуден да се доверя на прочутата ви дискретност: с тази работа са свързани редица престъпления и сериозно се опасяваме, че може да се случат и още, ако не се опитаме да ги спрем.
Малките, остри очички на библиотекаря като че ли се разшириха за миг.
— Сигурни ли сте, че господин Томас Картър е в течение на това? — строго попита той.
— Именно той ни праща — отвърна Сет.
Де Росио отново ги огледа внимателно, сякаш търсеше по лицата им някакви признаци, които да издават коварни намерения.
— А защо твоят приятел — изтърси той внезапно, сочейки Майкъл — мълчи като риба?
— Много е срамежлив, господине — обясни Сет.
Майкъл кимна едва-едва, сякаш да потвърди това изявление. Де Росио се покашля колебливо.
— Та казваш, значи, че работата била свързана с престъпления? — нехайно попита той с отработено безразличие.
— Убийства, господине — потвърди Сет. — И то не едно и две.
Де Росио погледна часовника си, после момчетата, после пак часовника и след кратък размисъл сви рамене.
— Добре — отстъпи накрая. — Но нека да е за последен път. Как се казва човекът, от когото се интересувате?
— Лахаважд Чандра Чатърджи, господине — побърза да отговори Сет.
— Кой, инженерът? Той не загина ли в пожара на Джитърс Гейт?
— Да, господине, но с него е имало някой, който е оцелял. Един много опасен тип. Именно той е предизвикал пожара и все още се спотайва някъде, готов за нови престъпления…
Де Росио се усмихна лукаво.
— Звучи интересно — промърмори той.
Изведнъж сянка на тревога помрачи лицето му. Библиотекарят наведе масивното си тяло към двете момчета и строго насочи пръст към тях.
— Това да не е някоя от измишльотините на оня ваш приятел, как му беше името?
— Бен не знае нищо за тази работа, господин Де Росио — успокои го Сет. — Не сме го виждали от месеци.
— Толкова по-добре — заяви мъжът. — Последвайте ме.
Изабел навлезе с плахи стъпки в гарата и изчака очите ѝ да се приспособят към тъмнината. На десетки метри над нея се извисяваше главният свод, образуван от големи арки от стомана и стъкло. Повечето от стъклените панели се бяха стопили от пламъците или просто се бяха пръснали, посипвайки дъжд от фрагменти из цялата гара. Здрачна светлина се процеждаше през пукнатините в потъмнелия метал и парчетата стъкло, оцелели от трагедията. Пероните, описващи плавна дъга под огромния свод, се губеха в мрака, а повърхността им бе осеяна с останки от изгорели пейки и рухнали греди.
Големият гаров часовник, издигал се някога на централния перон като фар на входа на пристанище, сега стърчеше като ням, печален часовой. Момичето мина под циферблата му и забеляза, че стрелките му се бяха огънали към пода като езици от разтопен шоколад. Бяха спрели завинаги, сочейки страшния час, когато огнената стихия бе погълнала гарата.