Явно нищо не се бе променило на това място с изключение на натрупаната с годините мръсотия и пораженията от мусонните дъждове, които се бяха процеждали през вентилационните люкове и пукнатините в свода.
Изабел се спря, за да огледа голямата гара от самия ѝ център. Стори ѝ се, че се намира в потънал храм с безкрайни размери.
Нов полъх от горещ и влажен въздух нахлу в сградата и развя косите на момичето, разпръсквайки прах по пероните. Изабел потръпна и огледа черните гърла на тунелите, които потъваха в земята в другия край на гарата. Прииска ѝ се останалите членове на обществото „Чоубар“ да бяха с нея сега, когато положението все повече заприличваше на историите, които Бен обичаше да съчинява за сбирките им в Среднощния дворец. Тя бръкна в джоба си и измъкна рисунката, на която Майкъл бе изобразил всичките членове на клуба им, застанали край езеро, отразяващо лицата им. Усмихна се, когато видя как я бе скицирал Майкъл, и се зачуди дали той действително я виждаше по този начин. Приятелите много ѝ липсваха.
Тогава го чу за пръв път — от разстояние и приглушен от шепота на въздушните течения, които се носеха из тези тунели. Това бе звукът от далечни гласове, подобен на гълчавата от тълпите, която бе чула преди години, когато се гмурна в река Хугли — него ден Бен я бе учил как да плува под вода. Ала този път Изабел бе сигурна, че гласовете, долитащи от недрата на тунелите, не бяха на случайни пътници. Бяха гласове на деца — стотици деца. И пищяха от ужас.
Де Росио поглади внимателно трите гънки на царствената си брадичка и огледа отново купчината некласифицирани документи, изрезки и книжа, които бе събрал след няколко експедиции до храносмилателния тракт на бездънната библиотека на Индийския музей. Сет и Майкъл го наблюдаваха със смесица от нетърпение и надежда.
— Е — подхвана библиотекарят, — тази работа се оказа по-заплетена, отколкото изглежда. Има много сведения за въпросния Лахаважд Чандра Чатърджи. Повечето материали, които видях, като че ли се повтарят и не са много съществени, но ще ми трябва поне една седмица, за да въведа малко ред в документите за този субект.
— Какво открихте, господине? — попита Сет.
— Честно казано, от всичко по малко — обясни Де Росио. — Господин Чандра бил блестящ инженер, изпреварил времето си, идеалист, обсебен от идеята да остави на тази страна наследство, което да обезщети бедните хора за страданията, които приписвал на британския гнет. Не особено оригинално, да си кажем правичката. Накъсо, имал всички предпоставки, за да свърши като типичен неудачник. Той обаче успял някак да преплува морето от завист, интриги и заговори срещу кариерата му и дори убедил правителството да финансира златната му мечта: изграждането на железопътна мрежа, която да свърже главните градове на страната с провинцията.
Чандра вярвал, че това щяло да сложи край на търговския и политически монопол, започнал по времето на лорд Клайв и сие, когато търговията зависела от речния и морския транспорт. Благодарение на железницата индийският народ щял бавно да си възвърне контрола над богатствата на страната. Естествено, не било нужно човек да е инженер, за да разбере, че нещата няма да се развият така.
— А открихте ли нещо за една личност на име Джавахал, приятел на инженера от младежките му години? — попита Сет. — Той бил съден на няколко пъти и около тези процеси се вдигнал доста шум, ако не греша.
— Някъде трябва да е отразено нещо, синко, но има цяла планина от документи за сортиране. Защо не дойдете пак след две седмици? Дотогава ще съм сложил някакъв ред в цялата бъркотия.
— Не можем да чакаме две седмици, господине — обади се Майкъл.
Де Росио го изгледа изненадан.
— Една седмица? — предложи той.
— Господине — твърдо рече Майкъл, — работата е на живот и смърт. Животът на двама души е в опасност.
Библиотекарят видя решителния му поглед и кимна, леко озадачен. Сет реагира мигновено.
— Ние ще ви помогнем да прегледате и подредите материалите — изтърси той.
— Вие? Не знам… Кога?
— Още сега — отвърна Майкъл.
— Знаете ли системата за кодовете, които се използват в нашата картотека? — попита Де Росио.
— Като „Отче наш“ — излъга Сет.
Слънцето потъна като голямо кърваво кълбо зад строшения стъклен панел на западната страна на Джитърс Гейт. Само след секунди пред Изабел се разгърна хипнотична гледка — стотици хоризонтални остриета алена светлина разсякоха мрака на гарата. Пищящите гласове се усилваха и девойката не след дълго чу как закънтяха в огромния свод. Земята затрепери и от тавана се посипаха остри късчета стъкло. Внезапна болка прониза лявата ѝ ръка и когато пипна удареното място, топла кръв прокапа между пръстите ѝ. Изабел се затича към единия край на гарата, предпазвайки лицето си с ръце.