Подслони се под едно стълбище, което водеше към горните нива, и видя пред себе си обширна чакалня. По пода лежаха останки от изгорели дървени пейки, а стените бяха покрити със странни, грубо надраскани рисунки, изобразяващи деформирани демонични фигури с човешки тела, дълги вълчи лапи и изцъклени очи. Подът се тресеше вече много силно и Изабел се приближи към входа на един от тунелите. Мощна струя горещ въздух опари лицето ѝ и тя потърка очи — не можеше да повярва, че вижда това, което се разкри пред нея.
От дълбините на тунела изскочи искрящ, обгърнат от пламъци локомотив, бълвайки яростно огнени кълба като топовни снаряди. Момичето се хвърли на земята, а горящият влак прекоси гарата с оглушителен металически грохот, смесен с писъците на стотици деца в плен на огъня. Изабел остана да лежи със затворени очи, вцепенена от ужас, докато тътенът от влака заглъхна в далечината.
Тогава вдигна глава и се огледа. Гарата беше пуста, забулена от облак пара, който се издигаше бавно, обагрен в тъмночервено от последните лъчи на залязващото слънце. Само на няколко педи разстояние видя локва от някакво тъмно, лепкаво вещество, което проблясваше в здрача. За миг Изабел като че ли зърна върху повърхността на локвата отражението на лице — сияйното тъжно лице на една жена с ореол от светлина, която я зовеше. Протегна ръка към образа и натопи върха на пръстите си в гъстата топла течност. Кръв. Отдръпна ръката си като ужилена и я избърса в роклята си, а видението на призрачното лице бавно се разсея. Запъхтяна, Изабел се примъкна до стената и се облегна на нея, за да се съвземе.
След минута се привдигна отново и огледа гарата. Вечерната светлина гаснеше и скоро щеше да се спусне нощ. Съзнанието на девойката бе изцяло завладяно от една мисъл: не искаше да дочака смрачаването вътре в Джитърс Гейт. Закрачи нервно към изхода и едва тогава съгледа една призрачна фигура, която се носеше към нея сред мъглата, забулила пероните. Силуетът вдигна ръка и Изабел видя как пръстите му се обвиха в пламъци, които осветяваха пътя му. В този миг тя разбра, че няма да излезе от това място така лесно, както бе влязла.
През срутения покрив на Среднощния дворец се виждаше звездното небе — безкрайна шир, изпъстрена с малки бели свещички. Вечерта бе смекчила донякъде палещата жега, която терзаеше града още от зори, но ветрецът, който галеше плахо улиците на Черния град, не бе нещо повече от топла и влажна въздишка, долитаща откъм река Хугли.
Докато чакаха морно появата на останалите членове на обществото „Чоубар“, Иън, Бен и Шиър убиваха времето сред руините на старата къща, всеки вглъбен в собствените си мисли.
Бен бе избрал да се покатери на любимото си място — една гола греда, която пресичаше хоризонтално предния фронтон на Двореца. Седнал точно в центъра ѝ с провесени крака, той обичаше да съзерцава от самотната си наблюдателница светлините на града, силуетите на дворците и гробищата покрай река Хугли, криволичеща през Калкута. Често прекарваше там цели часове, без да говори, дори без да си дава труда да погледне надолу към твърдата земя. Членовете на клуба уважаваха тази привичка — поредната от странностите в поведението на Бен — и бяха свикнали с продължителните пристъпи на меланхолия, които неизменно го връхлитаха след слизането му от неговата небесна кула.
От двора на Двореца Иън погледна изкосо приятеля си и реши да го остави да се наслаждава на едно от последните си духовни усамотения. Междувременно се върна към задачата, с която се занимаваше през последния час: опитваше се да обясни на Шиър основните правила на шаха, като използваше за целта дъската, която обществото „Чоубар“ държеше в щабквартирата си. Шахматните фигури бяха запазени за годишните шампионати, които се провеждаха през декември — печелеше ги неизменно Изабел с почти обидна лекота.
— Има две теории относно стратегията в шаха — обясняваше Иън. — Всъщност са хиляди, но само две действително имат значение. Според първата ключовите фигури са във втората редица: цар, кон, топ, дама и тъй нататък. Съгласно тази теория пешките са само фигури, които се жертват, докато се разгръща тактиката. Втората теория, напротив, защитава идеята, че пешките могат и трябва да бъдат най-опасното средство за атака и че умният стратег ги използва именно като такива, за да се увенчае с победа. При мен, да си призная, и двете теории не вършат работа, но Изабел е гореща поддръжничка на втората.