— Това не е ли доста голяма гребна лодка?
Дълга е около пет-шест метра, прецених на око.
— О, средно голяма е; с осем весла — отвърна Леа. — Хайде, трябва всички да бутаме.
— Татковата беше много по-голяма. С десет весла. С мачта.
Потопихме лодката. Успях да се кача, без да си намокря краката.
Наместих веслата в едната от двете двойки ключове и започнах да греба с мощни, но спокойни движения.
Спомних си, че през лятото, когато чичо ми бе оказал благоволението да им гостувам, аз, клетото сираче, положих усилия, за да стана по-добър от братовчед ми. Леа и Кнют обаче изобщо не изглеждаха впечатлени.
Малко по-нататък прибрах веслата.
Кнют се сви отзад в лодката, облегна се на перилата, метна въдицата и се загледа в нея. Погледът му се отнесе, въображението се развихри.
— Чудесно момче — казах и си съблякох якето, бях го взел от хелинга.
Леа кимна.
Не духаше вятър, а езерото — или морето, както го наричаха Леа и Кнют — беше гладко като огледало. Приличаше на твърда повърхност, по която бихме могли да стигнем до аленото крайче на слънцето, подало се на северния хоризонт.
— Кнют казва, че у дома не те чакал никой — обади се Леа.
— Така е — за щастие.
— Сигурно е странно.
— Кое?
— Да си нямаш никого, който да мисли за теб. Да се грижи за теб. А ти да не се грижиш за никого.
— Опитах се — разхлабих кукичката на едната въдица. — Не успях.
— Не успя да създадеш семейство ли?
— Не успях да го опазя. Както навярно разбираш, не съм човек, на когото може да се разчита.
— Слушам те внимателно, Юлф, но не съм сигурна дали думите ти са истина. Какво се случи?
Освободих блесната.
— Защо продължаваш да ме наричаш Юлф?
— Така ми се представи. Значи, това ти е името. Освен ако не си избереш друго. Би трябвало всеки да има правото да си сменя името от време на време.
— А ти колко дълго се казваш Леа?
Тя присви око.
— Да не би да питаш жена на колко е години?
— Не исках да…
— На двайсет и девет.
— Хм. Леа е хубаво име, нямаш причини да…
— Означава „крава” — прекъсна ме тя. — Искам да се казвам Сара. Означава „принцеса”. Но според татко не вървяло да се казвам Сара Сара. Затова от двайсет и девет години ме наричат крава. Е, какво ще кажеш?
— Ами… — замислих се. — Муу?
Тя първо ме изгледа невярващо. После прихна с нейния гърлен смях, който ме заливаше на вълни. Кнют се обърна към нас.
— Какво стана? Да не разказа виц?
— Да — кимна майка му, без да ме изпуска от очи. — Много смешен виц.
— Искам да го чуя!
— По-късно. — Тя се наведе към мен. — Та, какво стана?
— Ами какво — хвърлих въдицата. — Закъснях.
— За какво? — смръщи чело тя.
— Да спася дъщеря ми. — Водата беше съвсем прозрачна и виждах как искрящата блесна потъва все по-надълбоко. Накрая изчезна в зелено-черните глъбини. — Събрах парите, но тя вече беше изпаднала в кома. Почина три седмици след като намерих средства за лечение в Германия. Дори и то едва ли щеше да я спаси — заболяването й вече беше твърде напреднало. Поне така казаха лекарите. Но работата е там, че не се справих със задачата си. Провалих се. Това е постоянно повтарящ се рефрен в моя живот. Но не съм допускал, че няма да… че дори когато…
Подсмръкнах. Май не биваше да си събличам якето — все пак бяхме кажи-речи на Северния полюс. Усетих нещо върху ръката си. Косъмчетата настръхнаха. Докосване. Не си спомням кога за последно ме бе докосвала жена. Преди няма и двайсет и четири часа, съобразих. Проклето да е това място, проклети да са тези хора, проклето да е всичко!
— Затова си откраднал онези пари, нали?
Вдигнах рамене.
— Откраднал си ги заради дъщеря ти, при целия риск да те убият, ако те намерят.
Изплюх се от лодката, та най-после да видя как нещо нарушава проклетата гладка повърхност.
— От твоите уста звучи направо героично. Но истината е друга: забавих се фатално и не успях да спася дъщеря си.
— Така или иначе е било прекалено късно, нали и лекарите са го казали.
— Да, но нямаше откъде да знаят със сигурност. Никой не знае със сигурност. Нито аз, нито ти, нито духовникът, нито атеистът. Затова вярваме. Вярваме, защото е по-леко, отколкото да си дадем сметка, че долу, в бездната, ни чака само едно: мрак. Студ. Смърт.
— Наистина ли мислиш по този начин?
— А ти наистина ли мислиш, че Райските порти съществуват? Че там чака свети Петър? Всъщност не, ти не вярваш в това, в това вярва секта, около десет хиляди пъти по-голяма от твоята. Нейните последователи вярват в светци. Убедени са, че който не вярва в тяхната религия, отива в ада. Да. Според католиците вие, лутераните, ще идете в пъкъла. А вие вярвате, че това ще се случи с тях. Извадила си небивал късмет да се родиш сред правоверни до Северния полюс вместо в Италия или Испания. Тогава пътят към спасението щеше да е дълъг.