Забелязах, че въдицата е отпусната, и я дръпнах. Тя се опъна, явно се беше закачила за нещо. Тук сигурно беше плитко. Дръпнах по-силно, въдицата се откачи.
— Гневен си, Юлф.
— Гневен? Направо съм бесен. Ако твоят бог съществува, защо си играе по този начин с хората, защо позволява някои да се родят, за да страдат, а други — да тънат в охолство? Едни да намерят вярата, която ще ги спаси, а други — повечето — никога да не чуят Божието слово? Защо… защо трябваше…
Проклета настинка.
— … да взема дъщеря ти? — довърши тихо Леа.
Премигах.
— Долу няма нищо освен мрак, смърт и…
— Риба! — извика Кнют.
Обърнахме се към него. Вече навиваше макарата. Леа потупа ръката ми и се облегна на перилата.
Вторачихме се във водата. Очаквахме уловът всеки момент да се появи. Кой знае защо, в ума ми изплува жълта шапка дъждобранка. И изведнъж ме обзе предчувствие. Не, беше повече от предчувствие. Твърда увереност: Йони ще се върне.
Затворих очи. Вече виждах съвсем ясно как Йони ще се върне. Знаеше, че още съм тук.
— Хо-хо-хо! — тържествуваше Кнют.
Отворих очи. Едра треска се мяташе на дъното на лодката. Очите й бяха изскочили, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда. Ами съвсем естествено, всъщност. Едва ли си беше представяла, че нещата стоят точно така.
Единадесета глава
Доближихме островче, където дъното на лодката меко остърга ситния пясък. Между дружелюбно заобленото островче и континента, чиито брегове се спускаха стръмно във водата от горичките с пирен, имаше едва двеста метра. Кнют си събу обувките и завърза лодката за един камък. Предложих на Леа да я пренеса до сушата, но тя само се усмихна и ми отправи същото предложение.
С Кнют накладохме огън, а Леа се хвана да чисти рибата.
— Веднъж хванахме толкова много риба, че за да изпразним лодката, се наложи да докараме ръчна количка — похвали се Кнют и лакомо се облиза.
Не си спомням като момче да съм обичал риба кой знае колко. Навярно защото обикновено ми я поднасяха под формата на пържени кюфтета, „пръстчета” или крокети, потопени в сос с цвета и консистенцията на сперма.
— Тази риба е огромна — ще има предостатъчно за ядене — отбеляза Леа, уви рибата във фолио и я сложи направо върху пламъците. — Десет минути и е готова.
Кнют се хвърли на гърба ми, явно въодушевен от предстоящата вкусна вечеря.
— Битка! — извика той и се вкопчи в мен, докато се изправях. — Смърт на южняка!
— На гърба ми кацна комар! — извиках на свой ред и започнах да се клатя и да го разтърсвам така, че той се лашкаше напред-назад като ездач на родео. Накрая тупна в пясъка с радостен възглас. — Ако ще се бием, трябва да е като хората.
— Супер! И как точно?
— Ще си спретнем двубой по сумо. — Взех една пръчка и начертах с нея кръг в пясъка. — Печели, който успее да избута противника извън тепиха.
Показах му церемонията преди всяка битка. Клекнахме един срещу друг извън кръга и плеснахме с ръце.
— Така се молим на боговете да са с нас по време на битката, за да не сме сами.
Видях как Леа смръщи чело, но си замълча.
Малкият следеше внимателно движенията ми. Бавно вдигнах длани нагоре, после ги обърнах надолу и накрая ги сложих на коленете си.
— А сега ще смажем злите духове — започнах да тъпча с крака.
Кнют направи същото.
— И така… готови… — прошепнах.
Кнют изкриви лице във войнствена физиономия.
— Начало!
Той се спусна в кръга и ме изблъска с рамо.
— Спечелих! — извика тържествуващо.
Отпечатъкът от крака ми в пясъка извън очертанията не оставяше никакво съмнение. Леа пляскаше и се смееше.
— Двубоят ни още не е приключил, рикиши Кнют-сан от Финмарк-кен — изръмжах и пак приклекнах. — Първият, постигнал пет победи, е Футабаяма.
— Фута…? — Кнют побърза да приклекне на свой ред.
— Футабаяма. Легенда в сумото. Истински великан. Готовиии… старт!
Хванах го през кръста и го хвърлих извън кръга.
Той успя да изравни — четири на четири победи. Беше толкова потен и възбуден, че забрави за поздрава преди началото на мача и направо се нахвърли срещу мен. Отстъпих встрани, той не успя да спре и стъпи извън кръга.
Леа се смееше. Кнют остана неподвижен с лице в пясъка.
Седнах до него.