— В сумото има по-важни неща от победата — утеших го. — Например, да приемеш загубата с достойнство.
— Изгубих — прошепна Кнют в пясъка. — По-лесно е, когато си спечелил.
— Знам.
— Ами честито. Ти си Фута… Фута…
— … баяма. Футабаяма те поздравява, храбри Хагурояма.
Той надигна глава. По потното му лице се бе полепил пясък.
— Кой е Хагурояма?
— Ученикът на Футабаяма. И Хагурояма станал шампион.
— Наистина ли? И е побеждавал Футабаяма?
— Да. Направо го слагал в малкия си джоб. Но първо трябвало да се научи на някои неща. Например, да губи.
Кнют се надигна. Присви око.
— Загубата помага ли ти да станеш по-добър, Юлф?
Кимнах. Забелязах, че съм успял да привлека и вниманието на Леа.
— Да. Помага ти да… — цапнах един комар, кацнал на ръката ми, — … да станеш по-добър в загубата.
— По-добър в губенето? Че какъв смисъл има да станеш по-добър в загубата?
— Животът се състои главно от неуспешни опити да постигнеш нещо — обясних. — Губиш повече битки, отколкото печелиш. Дори Футабаяма е претърпял много загуби, преди да започне да побеждава. А е полезно да те бива в онова, с което ще се сблъскваш най-често, нали?
— Мдааа — проточи отговора си той. — Но какво точно значи да те бива в загубата?
Срещнах погледа на Леа над рамото на момчето.
— Да си готов да се престрашиш да изгубиш още веднъж — отвърнах.
— Рибата е готова — обяви Леа.
Леа разгъна фолиото. Кожата на треската беше залепнала за фолиото. Апетитните бели парчета риба само чакаха да ги започнем.
— Божествено! — Просто не ми хрумна по-подходяща дума.
— Ммм — измърка Кнют.
— Липсва само бяло вино — отбелязах.
— Ще гориш в ада — озъби ми се той.
— Христос е пиел вино — напомни Леа. — А с треската върви червено.
Тя се засмя, защото двамата с Кнют спряхме да се храним и я погледнахме учудено.
— Поне така съм чувала, де!
— Тате пиеше — поясни Кнют.
Смехът на Леа секна.
— Да се поборим още малко! — помоли Кнют.
Потупах се по корема, за да му покажа, че съм твърде преял за сумо.
— Скука… — долната му устна увисна.
— Я виж няма ли да намериш яйца от чайки — предложи Леа.
— Сега, през лятото?
— Е, рядкост са, но ги има.
Той присви око. После стана и хукна. Изгуби се зад билото на хълма.
— Яйца от чайки? — попитах и се отпуснах върху пясъка. — Наистина ли има?
— Казах, че са рядкост.
— Като вас ли?
— Кои нас?
— Лестадианците.
— Така ли ни възприемаш? Като редки екземпляри? — Тя заслони очите си с ръка. Ето от кого бе наследил Кнют навика да си присвива окото.
— Не — отвърнах и затворих и двете си очи.
— Разкажи ми нещо, Юлф. — Тя подложи якето под главата си и легна.
— Какво?
— Каквото и да е.
— Нека помисля.
Полежахме мълчаливо. Слушах пращенето на огъня и как водата леко и гальовно милва крайбрежните камъни.
— Лятна нощ в Стокхолм — подхванах. — Всичко се е раззеленило. Всички спят. Бавно се прибирам към къщи с Моника. Спираме и се целуваме. После пак тръгваме. От отворен прозорец долита смях. От архипелага подухва ветрец с миризма на трева и водорасли. — Затананиках наум. — Вятърът гали бузите ни, аз я притеглям по-плътно към мен и нощта не съществува, тя е само тишина, сянка, вятър.
— Колко хубаво — прошепна Леа. — Продължавай.
— Нощта е кратка и светла и отминава с разбуждането на дроздовете. Мъж спира да гребе, за да погледа лебед. Вървим из Вестербру и ни подминава самотен, празен трамвай. И там, в нощта, в пълна тайна, дърветата в Стокхолм цъфтят, а прозорците къпят града в светлина. А градът изпълнява мелодия за всички, които спят, за всички, които заминават надалече, но въпреки това ще се върнат в Стокхолм. Улиците ухаят на цветя, по устните си още усещаме аромата на целувка и бавно-бавно вървим към къщи.
Заслушах се. Прибоят. Огънят. Далечен писък на чайка.
— Моника… това приятелката ти ли е?
— Да. Тя е моята любима.
— От колко време сте заедно?
— Да видим… От десет години.
— О, доста време.
— Да, но ние сме гаджета само по три минути на ден.
— Как така по три минути?
— По три минути и деветнайсет секунди, ако трябва да съм съвсем точен. Толкова продължава песента й.
Леа се надигна.
— Това, което ми разказа, песен ли е?
— „Бавно вървим през града” — кимнах аз. — Изпълнява я Моника Сетерлунд.
— И не си я виждал на живо?
— Не съм. Имах билет за концерт, в който щеше да участва и Стийв Кун, но Ана се разболя и се наложи да работя.