Леа кимна безмълвно.
— Сигурно е хубаво да обичаш някого толкова много. Както в песента, имам предвид.
— Не продължава дълго.
— Няма откъде да знаеш.
— Така е. Никой не знае. Твоят опит какво показва?
Лъхна ме студен въздух и отворих очи. На ръба на пропастта оттатък залива съзрях нещо. Навярно силует на едър камък. Обърнах се към Леа. Тя се беше свила.
— Само казвам, че всичко е възможно. Дори вечната любов — обясня тя.
Вятърът завираше кичури в лицето й. В очите й проблесна синьо сияние. Или може би само така ми се струваше заради светлината.
— Извинявай, не е моя работа, просто… — млъкнах. Погледът ми потърси камъка, но не го намери.
— Просто какво?
Поех си дъх. Знаех, че ще съжалявам.
— След погребението случайно застанах под прозореца на работилницата и те чух да говориш с девера ти.
Тя скръсти ръце. Погледна ме. Не шокирано, само изпитателно. Отмести очи в посоката, където се бе изгубил Кнют, после пак ме погледна.
— Нямам представа колко продължава любовта, защото никога не съм обичала мъжа, когото ми отредиха.
— Отредиха? Да не би бракът ви да е бил уреден?
Тя поклати глава.
— Уредените бракове са отживелица. Изгодни условия, пасища, стада елени. Еднаква религия. С Хюго не живеехме в такъв брак.
— А в какъв?
— В принудителен брак.
— Кой ви е принудил?
— Ситуацията. — Тя пак се огледа за Кнют.
— Ти си била…
— Да: бях бременна.
— Добре, твоята религия не е особено толерантна към извънбрачните деца, но Хюго не е израснал в семейство на лестадианци, нали?
Тя поклати глава.
— Принудиха ни ситуацията и татко. Тези две неща. Заплаши да ме отлъчи от общността, ако не направя каквото поиска. Да те отлъчат, означава да нямаш нито един близък, да останеш съвсем сам, разбираш ли? — Тя закри устата си с ръка. Първоначално помислих, че се опитва да прикрие белега на устната си. — Виждала съм какво се случва с…
— Разбирам…
— Не, не разбираш, Юлф. Не знам защо изобщо разказвам това на чужд човек.
Чак сега чух плача в гласа й.
— Навярно именно защото съм чужд.
— Сигурно — подсмръкна тя. — И ще си тръгнеш оттук.
— Баща ти как принуди Хюго да се ожени за теб, при положение че той не е член на общност, от която да го изключат?
— Заплаши да го обвини в изнасилване, ако не се ожени за мен.
Мълчаливо я изгледах.
Тя се изправи, изопна гръб, вдигна глава и плъзна поглед над езерото.
— Да, омъжих се за човека, който ме изнасили, когато бях на осемнайсет. И износих детето.
Студен писък от сушата. Обърнах се. Голям корморан пикира стръмно и прелетя ниско над водата.
— Защото така тълкувате Светото писание?
— У нас един-единствен човек тълкува Светото писание.
— Баща ти.
Тя сви рамене.
— В онази злополучна вечер се прибрах и казах на майка, че Хюго ме е изнасилил. Тя ме успокои, но ме посъветва, че най-добре било да не се вдига шум. Какво добро можело да произтече от това, да осъдим потомък на Елиасен за изнасилване? После обаче, като разбра, че съм бременна, реши да говори с татко. Първата му реакция беше да пита молили ли сме се на Господ да не забременея. После настоя с Хюго непременно да се оженим.
Леа преглътна. Направи пауза. Досетих се, че не го е споделяла с мнозина. Навярно — с абсолютно никого. Че за пръв път след погребението й се удава възможност да изрече нещата на глас.
— Татко отиде при стария Елиасен — продължи тя. — И бащата на Хюго, и моят баща са влиятелни фигури в селото — всеки посвоему. Елиасен-старши осигурява на хората работа в морето, а баща ми ги теши с Божието слово и облекчава душевните им терзания. Татко заплашил Елиасен, че ако не се съгласи да се оженим, без проблеми ще убеди хора от общността да свидетелстват, че са чули едно-друго във въпросната вечер. Старият Елиасен отвърнал, че няма нужда да го заплашва. Аз съм била отличен избор — тъкмо съм щяла да укротя Хюго. Двамата решили как ще стане и така и стана.
— Как… — започнах, но ме прекъсна нов писък. Този път не беше птица.
Викаше Кнют.
Двамата с Леа скочихме.
Рибаря винаги намира каквото търси.
Нов вик. Хукнахме в посоката, от която бе долетял гласът. Пръв стигнах до билото на островчето. Видях момчето. Обърнах се към Леа. Тичаше с вдигната пола.
Добре е!
Застанал на стотина метра от нас, Кнют се взираше в нещо сред камъните.
— Какво е това? — подвикнах.
Той посочи нещо черно, което вълните леко плискаха. Усетих миризмата. Миризма на леш.
— Какво е? — Леа застана до мен.