И аз посочих.
— Смърт и разложение — промърмори тя.
Понечи да се спусне към Кнют, но аз я спрях.
— По-добре стой тук, а аз ще сляза да проверя.
— Няма нужда. И оттук виждам какво е.
— И… какво е?
— Мъртъв тюлен.
Гребяхме към къщи.
Цареше пълна тишина, чуваха се само меките приплясквания на веслата при изваждането им от водата. Капките блестяха като диаманти под полегатата слънчева светлина.
Седях отзад в лодката и гледах как майка и син гребат. Тананиках си наум „Бавно вървим през града”. Бяха като един организъм. Кнют — с дълбоко съсредоточена физиономия — се опитваше да държи тялото си изправено, да използва гърба и хълбоците и да поддържа зряло, спокойно и равномерно темпо с тежките гребла. Майка му седеше зад гърба му и го следваше. Стараеше се да гребат в синхрон. Мълчаха. Вените и жилите се издуваха и играеха под кожата на ръцете й. Тя надничаше през рамо да провери дали курсът е правилен и отмяташе встрани черната си коса. Кнют, естествено, даваше вид, че нехае дали ще ме впечатли, ала погледът му казваше друго. Издадох напред долната си устна и кимнах одобрително. Той се престори, че не забелязва, но загребванията му добиха още мощ.
С помощта на въже, прикрепено към скрипец, изтеглихме лодката в хелинга по дървените релси. Стана удивително лесно. Замислих се за неизчерпаемата човешка изобретателност и способност за оцеляване. И за общочовешката склонност към насилие — когато въпросът е на живот и смърт.
Тръгнахме по чакълестия път към селото. До телеграфния стълб, там, където започваше пътеката, спряхме. Върху афиша за концерта на естрадната група се беше наслоил още прах.
— Довиждане, Юлф — каза тя. — Беше ми много приятно да прекараме известно време заедно. Лек път до вкъщи и лека нощ.
— Довиждане — усмихнах се.
Тези хора тук, на север, винаги се сбогуват много обстойно. Навярно защото разстоянията са много големи, а природата — изключително сурова. Не беше никак сигурно, че след раздялата скоро ще се видят пак. Не беше сигурно дали изобщо ще се видят пак.
— Ще се радваме да те видим на сбирката в молитвения дом в събота сутринта. — Тя го изрече с малко скована интонация, а по лицето й премина тръпка. — Нали, Кнют?
Малкият кимна мълчаливо, вече полузаспал.
— Благодаря, но ми се струва прекалено късно да ме спасяват. — Не знам дали преднамерено бях вложил подтекст, или случайно се получи така двусмислено.
— Няма да ти навреди да послушаш Божието слово. — Тя ме погледна със странния си настойчив поглед, който сякаш търсеше нещо.
— При едно условие: после да ми услужиш с колата си, за да отскоча до Алта да купя разни неща.
— Имаш ли книжка?
Свих рамене.
— Ако искаш, ще дойда с теб.
— Няма нужда.
— Тя не е толкова лесна, колкото изглежда.
Не знам дали преднамерено вложи подтекст, или случайно се получи двусмислено.
В хижата легнах и веднага заспах, без дори да докосвам бутилката с алкохол. Не сънувах нищо — или поне не си спомням. Събудих се с усещането за преживяно радостно събитие. Отдавна не ми се беше случвало.
Дванадесета глава
Хоралът се разливаше на бавни вълни между стените на малкия молитвен дом. Съдейки по многогласното звучене, явно всички богомолци — двайсет и двама-трима — се бяха включили в песнопението.
Опитах се да следя текста в черната книжка, която Леа дискретно мушна в ръката ми. „Сборник с църковни псалми”, съставен от Магнюс Брустрюл Ланста — норвежки свещеник, поет и фолклорист, живял през XIX век. „Одобрен с кралски указ от 1869 година” — пишеше на заглавната страница. Попрелистих го. Доколкото можех да преценя, оттогава не бе променяна нито сричка.
След като хоралът свърши, някакъв мъж прекоси с тежки стъпки скърцащия дървен под и отиде до семплия амвон. Обърна се към нас.
Беше бащата на Леа. Дядото на Кнют. Якоб Сара.
— Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята — започна той.
Всички замлъкнаха и изчакаха да изчете сам „Символ верую”. После той застина неподвижен и безмълвно се втренчи в амвона. Продължително. Тъкмо реших, че нещо не е наред, че е блокирал, и той извиси глас: