— Като дете бях убедена, че светът свършва в Алта — каза Леа.
Питах се дали не е наистина така. По мои изчисления Алта се намираше по на север от Косюн.
Паркирахме — никакъв проблем — и аз успях да купя каквото ми трябваше, преди магазините да затворят: бельо, ботуши, непромокаемо яке, цигари, сапун и принадлежности за бръснене. После седнахме да вечеряме. Напразно търсех рибни блюда в менюто, защото още усещах вкуса на прясна треска в устата си. Леа поклати глава през смях.
— Тук, на север, когато отидем на ресторант, не ядем риба — поясни. — Тогава си поръчваме нещо по-така.
Спряхме се на кюфтета.
— Като дете тази част от деня ми беше най-неприятна — споделих, загледан в притихналата улица.
Дори тук, в града, обстановката навяваше усещане за пустота и безмилостност, дори тук те налягаше натрапчивото чувство, че природата решава, а човекът е дребен и безпомощен.
— Събота след края на работния ден, преди свечеряване. Това е кажи-речи ничията земя на седмицата. Не те напуска чувството, че съвсем скоро някъде ще започне купон, на който всички други са поканени. Или поне знаят за него. А ти нямаш дори приятели задръстеняци, с които заедно да се опитате да се намърдате в купона. След новините ставаше по-добре. Даваха интересни неща по телевизията и спирах да мисля за окаяното си положение.
— А на нас не ни позволяваха нито да ходим по купони, нито да гледаме телевизия. Но пък постоянно ни идваха гости. Обикновено дори не чукаха. Направо влизаха, сядаха в дневната и почваха да говорят. Или просто си мълчаха и слушаха. Най-много, разбира се, говореше татко. Но мама командваше парада. Прекъсваше татко с подкана да отстъпи думата на друг и подсещаше твърде дълго застоялите се да си тръгват. На нас, децата, ни позволяваха да стоим при гостите и да слушаме разговорите им. Беше толкова уютно и приятно. Веднъж, спомням си, татко плака от радост, защото Алфред, окаян алкохолик, най-сетне беше намерил Христос. На следващата година татко научи, че Алфред починал от свръхдоза в Осло. Качи се в колата и измина четири хиляди километра, за да докара ковчега тук и да погребе Алфред, както си му е редът. Веднъж ти ме попита в какво вярвам…
— Да.
— В това. В способността на хората да вършат добрини.
След вечерята излязохме навън. Беше се заоблачило и притъмняло. От отворената врата на заведение за бързо хранене се чуваше музика. Клиф Ричард с „Поздравления”. В заведението продаваха кренвирши, пържени картофки и сладолед от машина.
Влязохме. До една от четирите маси седяха мъж и жена. И двамата пушеха. Изгледаха ни с престорено безразличие. Поръчах два големи сладоледа с шоколадова поръска. Белият крем се точеше плътно от машината и меко се диплеше върху вафлената фунийка като падащо сватбено було. Занесох сладоледите при Леа, застанала до джубокса.
— Виж — тя посочи. — Това не е ли…?
Прочетох етикета зад стъклото. Пуснах петдесет йоре и натиснах копчето.
Хладният и същевременно чувствен глас на Моника Сетерлунд се измъкна навън. Същото направи и пушещата двойка. Леа се облегна на джубокса. Жадно попиваше всяка дума, всеки тон — личеше си по притворените й очи. Едва забележимо поклащаше бедра наляво-надясно и краищата на полата й се полюляваха. След като песента свърши, тя пъхна монета от петдесет йоре и я пусна още веднъж. И още веднъж. После излязохме навън, в лятната вечер.
Отнякъде зад дърветата се носеше музика. Машинално тръгнахме по посока на звука. Пред билетно гише се виеше опашка от младежи. Весели, шумни, облечени в светли, ефирни летни дрехи. Пред гишето беше залепен афиш — същият като на телефонния стълб в Косюн.
— Искаш ли да…?
— Не мога — усмихна се тя. — Ние не танцуваме.
— Не е задължително да танцуваме.
— Християните не влизат в увеселителни заведения.
Седнахме на една пейка под дърветата.
— Като казваш „християнин”… — подхванах аз.
— Имам предвид лестадианец — да. Знам, за външен човек всичко това изглежда странно, но ние признаваме само старите преводи на Библията. Не вярваме, че съдържанието на вярата може да се променя.
— Но идеята за ада и вечните мъки възниква едва през Средновековието и чак тогава в определени изрази от Библията тълкуватели съзират описание на преизподнята. Тоест, адът си е сравнително модерно изобретение. Щом се придържате толкова стриктно към старите текстове, не би ли трябвало да отричате и него?
Тя въздъхна.
— Разумът живее в главата, а вярата — в сърцето. А те съжителстват в добросъседство.