— И танцът е емоция, следователно се ражда в сърцето. Значи, докато се поклащаше в такт с песента от джубокса, ти си била на ръба да съгрешиш?
— Възможно е — засмя се тя. — Е, има и по-тежки грехове.
— Например?
— Например, да се смесиш с последователи на Петдесетнишката секта.
— Това по-тежък грях ли е?
— Моя братовчедка от Тромсьо тайно отишла на сбирка в местната общност на въпросната секта. Баща й разбрал, че е излизала без разрешение, и я попитал къде е ходила. На дискотека, отвърнала тя.
И двамата се засмяхме.
Смрачи се. Стана време да се връщаме. Въпреки това продължавахме да седим.
— Какво усещат, докато се разхождат из Стокхолм? — попита Леа.
— Всичко — отвърнах и запалих цигара. — Влюбени са. Затова виждат и чуват всичко, долавят всички ухания.
— Така ли се чувства човек, когато е влюбен?
— Не знаеш ли?
— Никога не съм се влюбвала.
— Наистина ли? Защо?
— Не знам. Била съм увлечена, но — ако вярвам на начина, по който хората описват любовта — никога не съм била влюбена.
— Значи си била ледената принцеса. По теб са въздишали всички момчета, но никое не смеело да те заговори.
— Аз? — засмя се тя. — Не мисля.
Тя сложи ръка пред устата си и мигом я отдръпна. Навярно го направи несъзнателно. Някак не ми се вярваше толкова красива жена да има комплекси заради едва забележим белег на горната устна.
— Ами ти, Юлф? Ти колко пъти си се влюбвал?
Тя изрече фалшивото ми име без капчица ирония.
— Стотици.
— Браво на теб.
— О, не съм толкова сигурен.
— Защо?
Вдигнах рамене.
— Защото всичко си има цена. Но поне се научих да преодолявам отхвърлянето.
— Да бе.
Усмихнах се и дръпнах от цигарата.
— Бях едно от онези момчета.
— От кои момчета?
Беше напълно излишно да й отговарям: руменината по бузите й издаваше, че тя отлично разбира за какво говоря. Всъщност малко се изненадах. Леа не ми приличаше на жените, които лесно се изчервяват.
Тъкмо отворих уста да отговоря, пресече ме гръмовит глас:
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Обърнах се. Стояха зад пейката, на десетина метра от нас. Бяха трима. Всеки държеше бутилка — от бутилките на Матис. Не ми стана ясно към кого е отправен въпросът — към мен или към Леа, — но въпреки сумрака видях кой го зададе. Навярно го разпознах и по гласа. Уве. Деверът с наследствено право.
— С тоя… тоя… южняк.
Фъфленето издаваше, че е пийнал, но подозирах, че алкохолът не е единственият виновник за неспособността му да намери по-обидно определение за мен.
Леа скочи и бързо се спусна към него. Хвана го над лакътя.
— Уве, недей…
— Ей, ти! Южняко! Погледни ме! Какво си въобразяваш? Че ще можеш да я чукаш, а? Сега брат ми е в гроба и тя е вдовица. Да, ама е забранено! Това май не го знаеш, а? Вдовиците нямат право да се чукат, преди да се оженят пак! Хаха!
Той избута Леа настрани, замахна широко и надигна бутилката.
— А, между другото, тая може и да ти пусне… — от устата му изригна фонтан от пръски алкохол и слюнка. — Защото е курва!
Взираше се в мен с подивели очи.
— Курва! — повтори той, защото аз не реагирах.
Знаех, естествено, че използването на тази квалификация е международно признат сигнал да скочиш на крака и да забиеш юмрук в мутрата на употребилия думата. Но ме помръднах.
— Какво има, южняче? Да не би, освен крадец на путки, да си и шубе?
Той се засмя, явно доволен, че най-после му е хрумнало нещо оригинално.
— Уве… — опита Леа, но той я блъсна с ръката, с която държеше бутилката.
Навярно не беше нарочно, но дъното на бутилката я цапна по челото. Станах.
Той се хилеше просташки. Хвърли бутилката към приятелите си, които стояха под близкото дърво. Един от тях я улови. Уве тръгна към мен със свити пестници — широко разкрачен и със ситни, бързи стъпки, за да се приготви за атака. Зад юмруците главата му беше леко наведена, а погледът му изведнъж се избистри и съсредоточи. След четвърти клас не се бях бил кой знае колко. Поправка: след четвърти клас не се бях сбивал нито веднъж.
Първият удар ме улучи в носа. В очите ми мигом избиха сълзи и ме заслепиха. Уве стовари юмрук в устата ми. Усетих как нещо се откъртва от челюстта ми и долових металния вкус на кръв. Изплюх зъба и пестникът ми разпори празно пространство. Третия път Уве ме фрасна пак по носа. Нямам представа как е прозвучало в ушите на околните, но аз чух зверско хрущене като от смачкване на ламарина.
Замахнах и пробих въздуха с юмрук. Уве ме удари в гърдите, ала аз се хвърлих отгоре му и го хванах в клинч. Притисках ръцете му към тялото, за да му попреча да продължи да ме налага, той обаче си освободи лявата и ми нанесе няколко удара по ухото и слепоочието. Чух трясък и пищене. Нещо сякаш се спука. Ръмжах като пес, сграбчих нещо — май ухо — и го захапах с всичка сила.