— Какво беше това? — прошепна тя.
— Гръмотевица — отвърнах. — Няма страшно, чу се далече.
— Тук никога не гърми — възрази тя. — Прекалено студено е.
— Може от юг да е нахлул по-топъл въздух.
— Може. Сънувах ужасен кошмар.
— Какъв?
— Че той се връща. Идва и ни избива.
— Кой? Мъжът от Осло? Или Уве?
— Не знам. Вече не си спомням.
Полежахме, ослушвайки се за гърмежи. Цареше тишина.
— Юлф?
— Да?
— Ходил ли си в Стокхолм?
— Да.
— Хубаво ли е?
— Сега, през лятото, е разкошно.
Тя се надигна на лакът и ме погледна.
— Юн — оповести. — Зодия лъв.
Кимнах.
— Онзи тип от Осло и това ли ти каза?
Тя поклати глава.
— Прочетох табелката на медальона ти, докато спеше. Юн Хансен, роден на двайсет и четвърти юли. Аз съм везни. Ти си огън, аз съм въздух.
— Аз ще горя в ада, а ти ще отидеш в рая.
— Това ли ти хрумна най-напред? — усмихна се тя.
— Не.
— А какво?
Лицето й беше толкова близо, тъмните й очи пламтяха. Не очаквах да я целуна. Но го направих. Дори не съм сигурен дали аз я целунах, или тя — мен. Обгърнах я с ръце, привлякох я към себе си и я притиснах силно, усетих как тялото й се издува и свива като ковашки мях, а дъхът й съска между зъбите.
— Не! — простена тя. — Престани!
— Леа…
— Не! Не бива. Пусни ме!
Пуснах я.
Тя припряно се измъкна от леглото. Стоеше задъхана на пода и ме гледаше ядно.
— Мислех… Извинявай, не съм искал да…
— Шшт — предупреди ме тя. — Това не се е случвало. И никога няма да се повтори. Ни-ко-га. Разбра ли?
— Не.
Тя издиша с продължителен, треперлив стон.
— Аз съм омъжена, Юлф.
— Омъжена? Ти си вдовица.
— Не разбираш. Не съм женена само за него. Женена съм за… всичко тук. Двамата с теб принадлежим към различни светове. Ти пласираш наркотици, аз съм клисарка и вярваща. Не знам ти за какво живееш, но аз живея за вярата си и за сина си. Само това има значение за мен и нямам намерения да позволявам на една… глупава, безотговорна авантюра да съсипе всичко. Не мога да си го позволя, Юлф. Разбираш ли?
— Нали ти казах: имам пари. Погледни зад оная дъска до…
— Не, не! — Тя си запуши ушите. — Не искам да слушам! И не искам никакви пари! Което имам, ми е напълно достатъчно. Не можем да продължим да се срещаме. Повече не искам да се виждаме. Това беше… голяма грешка… пълна лудост… и сега ще си вървя. Не ме търси. И аз няма да те търся повече. Довиждане, Юлф. Бъди щастлив.
Още щом тя излезе от хижата, се запитах дали това изобщо се е случвало. Да, тя определено ме беше целунала. Болката в разпорената ми буза не лъжеше. Значи и другото беше истина: заявеното от нея решение повече да не се виждаме. Станах, излязох и я видях как тича под лунната светлина надолу към селото.
Нищо чудно, че бе избягала. Кой не би го направил на нейно място? Лично аз щях да сторя същото. И то много по-рано. Но аз съм съвсем друг тип; стане ли напечено, си плюя на петите. Дори да искаше, Леа не можеше да си позволи да избяга, а аз обикновено бягах, защото не можех да си позволя да остана. Какво всъщност си бях въобразявал? Че е възможно двама като нас да бъдат заедно? Не, не го бях мислил насериозно. Навярно просто го бях сънувал. Нали насън умът ни често рисува идилични картини и представи. Е, време беше да се събудя.
Пак се разнесе грохот — този път по-наблизо. Погледнах на запад. В далечината се бе струпала грамада от оловносиви облаци.
Че той се връща. Идва и ни избива.
Върнах се в хижата и облегнах чело на стената. Не вярвах в пророчески сънища, както не вярвах и в бог. Повече вярвах в любовта на наркоман към дрогата, отколкото в любовта към ближния. Но в смъртта вярвах. Тя беше обещание, което — знаех — ще бъде спазено. Вярвах в неумолимостта на деветмилиметровия куршум, устремен с хиляда километра в час. И че животът е промеждутъкът от мига, когато куршумът излети от пистолетното дуло, до врязването му в мозъка ти.
Извадих въжето изпод леглото. Единия му край завързах за дръжката на вратата, а другия — за рамката на леглото, закована за стената. Здраво го обтегнах. После легнах и се вторачих в горното легло.