— Стори ми се, че чувам някой отвън.
Косата му стърчеше в пълен безпорядък. Появи се по прокъсан вълнен пуловер, боксерки и вълнени чорапи.
— Вратата е отключена. Защо висиш тук?
— Не чу ли звънеца?
Той огледа заинтригувано апарата.
— Я виж ти! Имал съм звънец! — изненада се. — Явно не работи. Влизай.
Къщата се оказа необзаведена.
— Тук ли живееш? — попитах. Гласът ми изкънтя между стените.
— Възможно най-малко. Но тук се водя по постоянен адрес.
— Май още не си наел интериорен дизайнер.
— Наследих къщата от Сиверт. Той явно е завещал мебелите на друг.
— Този Сиверт твой роднина ли е?
— Не знам. Възможно е. С него си приличахме донякъде. Или поне той така смяташе.
Разсмях се. Матис ме изгледа с недоумение и седна на пода по турски.
Направих същото.
— Прощавай за любопитството, ама какво се е случило с бузата ти?
— Нанизах се на един клон. — Извадих парите от джоба на якето ми.
Той ги преброи, ухили се и ги напъха в пазвата си.
— Мълчание — обеща. — И студен алкохол, направо от мазето. Каква марка предпочиташ?
— Няколко ли има?
— Не — пак се ухили Матис. — Да разбирам ли, че смяташ да се установиш в Косюн, Юлф?
— Възможно е.
— Тук си в безопасност. Защо да ходиш другаде? В хижата ли ще останеш?
— А къде?
— Мдам… — Усмивката стоеше като нарисувана върху широкото му лице. — Пък се запозна и с няколко тукашни жени. Сигурно ще ти се прииска да се постоплиш, нали идва есен…
Чудех се дали да не забия юмрук в кафявите му зъби. Той пък откъде знаеше? Усмихнах се насилено:
— Братовчед ти ли ти е разправял врели-некипели?
— Кой братовчед?
— Конрад? Коре? Корнелиус?
— С него не сме братовчеди.
— Той ми каза така — с мъка опънах крака.
— Сериозно? — Матис повдигна вежда и се почеса по рошавата коса. — Ами в такъв случай… Ей, къде тръгна?
— Навън.
— Не си взе бутилките!
— Ще мина без тях.
— Сигурен ли си? — извика той след мен.
Минах между гробовете и се изкачих по стъпалата пред входа.
Вратата стоеше открехната и аз се шмугнах.
Тя стоеше до олтара с гръб към мен и сменяше цветята в една ваза. Опитах се да вдишам дълбоко и спокойно, но сърцето ми вече блъскаше неудържимо. Приближих се с шумни стъпки и се прокашлях. Въпреки това тя се сепна.
Обърна се. Понеже стоеше върху подиума пред олтара, ме гледаше отвисоко. Очите й бяха зачервени и подути. Имах чувството, че гърдите ми се издуват под бесните удари на сърцето ми.
— Какво искаш? — попита тя шепнешком със задавен глас.
И то изчезна.
Всичко, което си бях намислил да й казвам, се изпари, изгуби, потъна.
Остана само последното изречение.
И аз го изрекох:
— Леа, обичам те.
Тя премига потресена.
Окуражен, че не ме отряза на мига, продължих:
— Искам двамата с Кнют да дойдете с мен. Някъде, където никой няма да ни намери. В голям град с архипелаг, картофено пюре и шведска бира. Ще ходим за риба и на театър. А после бавно ще се прибираме в апартамент на крайбрежна улица. Нямам пари за голямо жилище, защото крайбрежните улици са скъпи. Но ще си е наше.
Тя прошепна нещо, а сълзите пълнеха зачервените й очи.
— Моля?
Пристъпих напред, ала спрях, защото тя вдигна ръка. Стискаше здраво букет повехнали цветя, сякаш за да се защити.
— И на Анита ли каза същото? — повтори по-високо.
Все едно някой ме поля с кофа ледена вода от Баренцово море.
Леа поклати глава.
— Тя дойде у нас. За да ми изкажела съболезнования, поне така каза. Видяла ни заедно с теб в колата ми. Попита ме знам ли къде си. Обещал си й да се отбиеш пак.
— Леа…
— Спести си обясненията, Юлф. Просто си върви.
— Не! Знаеш, че бях принуден да се скрия някъде, защото Йони ме търсеше под дърво и камък. Анита ми предложи убежище. Нямаше къде да отида.
— И не си я докосвал? — В гласа й се прокрадна едва доловимо колебание.
Исках да потвърдя, че не съм, но мускулатурата на челюстите ми се беше сковала и ченето ми висеше безпомощно. Кнют се оказа прав. Никак не умеех да лъжа.
— Може… може и да съм я докоснал. Но това не означава нищо.
— Нищо ли? — подсмръкна Леа и избърса сълзата си с ръка. Усмихна се горчиво. — Навярно така е най-добре, Юлф. И без това е почти невъзможно да тръгна с теб. Сега поне няма да се измъчвам с мисли какво ли би било.
Наведе глава, обърна се и тръгна към ризницата. Този път не се сбогува с обичайната словесна разточителност.
Исках да хукна след нея. Да я задържа. Да й обясня. Да го ударя на молба. Да я принудя да ме изслуша. Но не ми беше останала ни капчица сила и воля.