Мамка му.
Съвсем бях изключил, че всички куршуми вече са в тялото на елена.
Момент. Имах и други. Тук някъде бяха.
Затършувах из долапи и чекмеджета. Нямаше чак толкова много места, подходящи за кутия с патрони. Накрая коленичих и надникнах под леглото. И там, пред рулото с битумната мембрана, я открих. Заредих пълнителя. Да, знам, един куршум в главата е достатъчен, но мисълта, да се презастраховам в случай на неочакван проблем, ме успокояваше. И да — пръстите ми трепереха и доста се забавих. Най-сетне щракнах пълнителя на мястото му и заредих, както ми беше показала Леа.
Пак налапах дулото, вече мокро от слюнка и лиги. Протегнах се към спусъка. Пушката сякаш се беше удължила. Или аз се бях скъсил. Какво, отказал ли се бях?
Ето, най-после опрях средния пръст о спусъка. Вече знаех, че ще се случи; че умът ми няма да ме спре. Дори той бе безсилен да приведе достатъчно убедителни контрааргументи, защото и той жадуваше за отдих, за почивка от това безспирно пропадане, за един по-различен мрак.
Поех си дъх и започнах да натискам спусъка. Шумът в ушите ми придоби леко писклива нотка. Момент. Звукът не идваше от главата ми, а отвън. Биеха камбани. Сигурно вятърът беше обърнал посоката си. Не можех да си кривя душата: в момента едва ли имаше по-подходящ съпровод от камбанен звън. Увеличих натиска върху спусъка, но ми трябваше още милиметър. Присвих колене, бедрата ме заболяха. Трябваше да натикам дулото още по-навътре в устата си.
Църковни камбани.
Сега?
Венчавките и опелата се провеждат по обяд — така разбрах от местните. Кръщенетата и литургиите — в неделя. А доколкото знаех, през август няма църковни празници.
Дулото хлътна навътре в гърлото ми. Готово. Хайде.
Немците.
Леа ми беше казала, че по време на нацистката окупация местните биели камбаните, за да предупредят бойците от Съпротивата за поредната немска хайка.
Затворих очи. Пак ги отворих. Изправих се. Извадих винтовката от устата си. Опрях я о стената и надникнах през бойницата. Пак нищо.
Не се виждаше никой. Взех бинокъла.
За всеки случай проверих и от другата страна, откъм гората. Обходих с бинокъла хълма зад дърветата. И ги видях.
Бяха четирима. Засега се намираха далече и разстоянието не позволяваше да ги разгледам. Познах обаче единия. Оттам нататък вече не беше никак трудно да се досетя кои са другите трима.
Матис се клатушкаше с кривите си крака. Явно парите, които бе получил от мен, не му се бяха видели достатъчно, та бе решил да заработи още — от враговете ми. Сигурно се бе продал на по-висока цена, за да ги преведе по маршрут, който да им позволи да ме нападнат изневиделица.
Е, бяха закъснели. Щях да им свърша работата. Нямах никакво желание да ме измъчват, преди да умра. Първо, защото боли ужасно и второ, защото бързо ще им издам, че съм скрил парите в стената, а дрогата — под дъска на пода в пуст апартамент. Стоеше празен, защото кой иска да живее в апартамент, където се е самоубил човек? В този ред на мисли Туралф допусна икономическа грешка, застрелвайки се в апартамента си. Трябваше да избере друго място, та наследниците му да не загубят пари от спада в цената. Например, в ловна хижа на гъза на географията.
Гледах опряната о стената винтовка. Но не посегнах към нея. Имах достатъчно време. Първо трябваше да минат през гората. Щяха да пристигнат най-рано след десет минути, а навярно след петнайсет. Но причината да се бавя беше друга.
Камбаните. Биеха за мен. Тя теглеше въжетата. Моята любима нехаеше за църковните канони, нито какво ще кажат свещеникът и съселяните й. Нехаеше дори за собствения си живот, защото Матис, естествено, щеше да се досети какво прави тя. Тя мислеше само за едно: да предупреди мъжа, когото не искаше да вижда повече, че Йони е тръгнал към хижата.
А това променяше нещата.
И то коренно.
Приближаваха гората. През бинокъла видях фигурите на другите трима. У единия имаше нещо птиче. Тънък врат се точеше от възшироко яке. Йони. Над раменете на другите двама стърчеше нещо. Пушки. Най-вероятно автомати — Рибаря разполагаше с добре зареден оръжеен склад на пристанището.
Прецених шансовете си. Ако тръгнат да щурмуват хижата откъм гората, имах изгледи да успея да ги натръшкам един по един. Но не това щяха да направят те. Матис щеше да им помогне да се възползват от особеностите на терена. Приведени, щяха да се спуснат до потока, да се промъкнат до хижата и да я направят на решето. Огледах се. Всички възможни укрития наоколо бяха от дърво. Нямаше никаква разлика дали ще се крия в хижата, или ще застана пред хижата и ще махам на нападателите си. Единственият ми шанс да оцелея беше да ги застрелям, преди те да ме гръмнат. А за тази цел трябваше да са близо. Щеше да ми се наложи да ги гледам в очите.