— Уан Ти! Какво правиш?!
Тя вдигна очи и трескаво погледна Чен, после отново прилепи чело о земята пред мъжагата.
— Съпругът ми приема любезното ви предложение, ши Кар. За него ще е чест да работи с вас.
Хан Чин стоеше мълчаливо, с гръб към вратата. Отвън чакаха двамата убийци. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои — спомни си на какво го бяха учили. Неподвижно стоящият си има предимства. Той чува по-добре. Има избор за действие. Движещият се човек е ограничен. Силата му, самото му движение можеше да бъде използвано срещу него.
Остави ги тогава да дойдат. Прави се, че не си ги усетил. Но нека тялото ти бъде като на дракон — нащрек и за най-малкото раздвижване на въздуха зад гърба ти.
Навън се колебаеха. После първият влезе.
Хан се обърна едва когато мъжът го приближи на една ръка разстояние, приклекна ниско, изстреля крака си напред и нанесе прав удар с лявата си ръка. Щом мъжът се строполи, Хан се претърколи назад и скочи на крака, лице в лице с втория убиец.
Тъмната маскирана фигура залитна и ритна вляво от Хан, махайки с ръце — всяко движение бе съпроводено с остро съскащо издишване.
Хан следваше движенията на убиеца — знаеше, че не може да си позволи друго. Сега беше сам. Ако направеше и най-малката грешка, го чакаше смърт. Само бе повалил човека на земята и сега времето беше ценно. Налагаше се да го довърши, а после да се справи и с другия.
Забеляза шанса си. Убиецът бе отпуснал цялата си тежест върху десния си крак. Това го приковаваше. Хан направи фалшиво движение надясно, след това скочи, обърна се във въздуха и ритна високо. Целеше се в брадичката на мъжа.
Кракът му улучи въздуха. После той падна.
Убиецът мигом скочи върху него и притисна врата му. Хан изкрещя.
Светлините веднага светнаха. Двамата убийци отстъпиха назад и се поклониха ниско, с уважение. Хан се преобърна и седна. Беше се задъхал. Шиао Ши-Уе стоеше на вратата и го гледаше с неразгадаемо изражение.
— Пак! — излая най-накрая той. — Колко пъти, Хан? Нищо ли не си научил от мене?
Хан коленичи и се поклони на инструктора си. Ши-Уе беше прав. Беше нетърпелив.
— Съжалявам, господарю Шиао. Безпокоях се за втория.
Шиао Ши-Уе изсумтя леко, после вирна брадичка. Хан Чин веднага скочи на крака.
— Ти си добър боец, Хан Чин. Рефлексите ти са много добри. Тялото ти знае как да се движи. Как да рита и да удря. Как да блокира, да пада и да се претъркаля. Наистина си храбър. Това е рядко нещо. Ала въпреки всичките тези качества ти липсва нещо жизненоважно. Не си се научил да мислиш като противника си.
Хан отново се поклони смирено.
— Какво трябваше да направя, господарю Шиао? Да чакам той да нападне?
Шиао Ши-Уе беше дребничък, почти с цяла глава по-нисък от седемнадесетгодишния си ученик. Главата му беше обръсната и излъскана с мазнина и бе съвсем гол, само с тъмночервена препаска около слабините. Гърдите му, ръцете му и краката му бяха невероятно мускулести и все пак, когато прекоси стаята, го направи с грацията на танцьор. Беше на шейсет и пет години, а изглеждаше на четиридесет.
Застана пред Хан Чин и загледа наследника на Танга, но в стойката му нямаше раболепие. В тази стая Шиао Ши-Уе бе метнал малкото момченце през коляното си и го бе натупал, защото се държи нагло — и когато Хан Чин отиде при баща си да се оплаче, Тангът просто се разсмя, а после сериозно заповяда наказанието да се повтори, така че синът му да си научи урока. Оттогава Хан Чин не смееше да спори с учителя си.
— Три неща — подхвана Ши-Уе. — Дисциплина, търпение и самоконтрол. Без тях дори и добър боец със сигурно ще изгуби. Ако ги притежава… — учителят вдигна гордо глава; мускулите на врата му изпъкваха като издатини на скала — … то тогава добрият става съвършен.
Откъм вратата се чу шум. Без да се обръща, Шиао Ши-Уе вдигна ръка.
— Моля те, изчакай там, Юан. Имам да казвам на брат ти още нещо.
Ли Юан се поклони леко зад гърба на инструктора — както винаги, бе смаян, че старецът можеше, без да поглежда, да разбере кой е зад него. Всеки човек си има свои собствени звуци — бе казал той веднъж. Как се движи, КОИ е той — тези неща можеха да се различат също толкова ясно, колкото и отпечатъците от пръстите и идентифициращата пигментация на ретината. — Успокой се, вслушай се, научи се да различаваш звуците на приятеля от звуците на врага, защото подобни умения могат някой ден да ти спасят живота.
Може и да беше така, но колкото и пъти да се бе опитвал, Юан бе открил, че не може да различи звуците на брат си от тези на някой негов прислужник. Ако това е някакво умение, бе си помислил той, малцина го притежават. Тогава беше по-добре да имаш добър боец зад гърба си.