„Биха ли прахосали двеста милиона юана за примамка?“ — бе го попитал Толонен и той бе отвърнал „да“. Хиляда милиона. Две хиляди. Колкото и щяха да са, само да отклонят погледа им. Но Тангът се беше съгласил с генерала. Беше щастлив случай. Еберт се върнал ненадейно в офиса си, а и без това нещото бе твърде добро копие, за да го изхвърлят просто ей така. Беше ясно, че са смятали да убият Еберт и после да проникнат в светая светих на Имперския град. Щеше да има и други — Ли Шай Тун бе убеден. Щяха да сложат постове на портите и да проверяват всеки гост на влизане. И не само гостите, а също и семейството, и Седмината. За доброто на всички.
— Ще видим — бе казал Шепърд, приел последната дума на своя Танг.
Но продължаваше да размишлява. Ами ако няма други копия? Ако смятат да ударят по друг начин?
Толонен обмисляше предложението му да запечатат части от Имперския град. Сега изрази гласно мислите си:
— Може и да си прав, Хал. Няма да е голяма трудност да запечатаме цялата предна част на Града, както и тази част тук, на североизток. Тук, покрай Южните кухни, има достатъчно място, за да се поберат всички, а и няма да пречат и на банкета.
Шепърд се прозя и се засмя.
— По-добре побързай, Кнут, преди всички да сме започнали да клюмаме.
Генералът се взря в него за момент и се разсмя.
— Да. Разбира се. Извинявай, Хал. Искаш ли нещо да се ободриш? Адютантът ми ще ти донесе нещо.
Шепърд поклати глава.
— Благодаря ти, но не искам. Не вярвам на хаповете. Дразнят ми нервната система. Не, ще спя, когато всичко свърши.
— Както кажеш — генералът се поколеба, после хвана Шепърд за ръката. — Чувстваш ли се реален?
Шепърд се засмя.
— Доста реален се чувствам. Защо?
— Портите са готови. Исках да пробвам някоя. Ще минем заедно през нея?
— Разбира се. Хайде, води ме.
При Портата на небесния покой Шепърд спря и се загледа нагоре. Само на една ли нататък се издигаха гладките перлени стени на Град Азия, стърчащи на две ли в небето като чистото лице на огромен ледник, заобикалящ древната столица от всички страни. Това, припомни си той, беше центърът на всичко — самото сърце на Чун Куо. Тук преди 118 години бе започнало всичко. Това бяха първите построени палуби, направени по проекта на неговия прадядо. Високи триста нива, те се издигаха над Имперския град. И все пак, докато се оглеждаше наоколо, той не можеше да реши кое е по-велико. Новият Град бе величествено постижение, но все пак притежаваше ли дори и малка част от величието, от чистото великолепие на Забранения град, от което ти спираше дъхът?
Не. Нито капка.
Портите бяха разположени между двата Града. Шест редици, свързани с подобна на лабиринт серия от коридори, открити отгоре. Беше груба, набързо стъкмена постройка.
Там, където коридорите се засичаха, бяха издигнати стражеви кули на пилони, от които надолу сочеха дулата на оръдия — и ръчни, и компютъризирани.
— Няма да им хареса — обърна се Шепърд към Толонен.
— Не. Боя се, че не. Но ще трябва да се примирят.
Шепърд тъжно поклати глава. Положението беше лошо.
Особено след екзекуцията. Щеше да създаде впечатлението, че влизат в нова, по-брутална епоха. Онова, което трябваше да бъде празник, за мнозина щеше да придобие много по-злокобни обертонове.
Но кой беше виновен? Имаха ли друг избор?
— Наистина ли мислиш, че ще хванеш някое копие?
Генералът се усмихна отнесено.
— Сигурен съм, Хал. Знам, мислиш, че греша. Е, може и да греша. Всичко е възможно. Точно затова съм се подготвил и за още стотина възможни неприятности. Нападение от въздуха. Бомби. Убийци сред собствената ми елитна гвардия. Отрова в храната. Снайперисти. Предателство под сто различни маски. Учил съм история. Знам по колко много начини може да бъде убит един крал.
По гранитното лице на Толонен за миг се изписа умора.
— Правил съм ужасни неща, за да опазя своя Танг, Хал. Ужасни, ала необходими неща.
Да — помисли си Толонен. — Например убийството на петнадесетте човека, проектирали тези предпазни врати. Още петнадесет имена в дългия зловещ списък срещу името ми. И то свестни хора. Но смъртта им беше необходима. За да се опазят Седмината. Защото без Седмината…
Той потръпна и побърза да изхвърли тези мисли от ума си, после тръгна към портите. Шепърд ситнеше след него, умълчан и потънал дълбоко в размисъл. Щом приближиха най-близката порта, елитните гвардейци застанаха мирно с пушки на рамо.
— Къде е дежурният офицер?
— Тук съм, генерале! — капитанът на елитния отряд притича, също застана мирно и се поклони официално и на двамата. — Почти привършихме, сър. Останаха само още около двадесетина за проверка.