— Йозеф — тихо, ала настоятелно прошепна тя, щом настигна мъжа си, и се вкопчи в ръката му. — Какво си мислеше? Върни се и коленичи пред нея! Кажи, че съжаляваш. Моля те, Йозеф!
Той погледна ръката й, вкопчена в неговата, после брат си и жена му. След това изненадващо отблъсна ръката й.
— Прибирай се вкъщи, Мария! Веднага! На мига!
Ченето й увисна. После лицето й стана тъмночервено и унизена повече отвсякога, тя се обърна и побягна.
Гласът на Ноченци прокънтя задъхано в главата на генерала:
— Кнут! Хванахме нещо!
Генералът стоеше до задния вход на една от стаите на охраната. Тъкмо я бяха разпечатали и бяха изнесли навън нещото, което се бе опитало да мине през нея. Както и другите, то обезпокояващо приличаше на човек — беше по-добро от копието на Еберт. По-различно. Много по-сложно устроено. Сякаш копието на Еберт бе опит да ги отклони от следата.
— Какво е, Виторио?
— Проверих списъка на гостите, пристигащи в Нанкин. И познай какво намерих?
— Дошли са от Марс.
— Точно така.
— Всичките?
Досега бяха хванали осем копия. Осем! Страх го бе да си помисли какво щеше да стане, ако не бяха открили фалшивия Еберт. Но за разлика от „Еберт“ тези бяха въоръжени. Представляваха ходещи арсенали, въоръжението им бе скрито вътре в плътта. Само двама да се бяха промъкнали, щяха да предизвикат неописуем хаос. Но осем…
Ноченци се поколеба — получаваше потвърждение; после се обади:
— Досега — всички до едно.
Толонен коленичи над мъртвото нещо, извади ножа си, разряза коприните и разкри торса му. Това беше копие на млада, седемнадесетгодишна жена, дъщеря на водещ бизнесмен от групата Брахе. Той чакаше вътре в Забранения град и нямаше представа, че дъщеря му е била убита още преди месеци и е била заместена от това нещо. Толонен потръпна — опитваше се да не позволява на чувствата да замъглят мисленето му. Лош ден се случи. Много лош. Но можеше да е и много по-зле.
Поколеба се после разряза едната гърда. Бликна кръв и потече по гладката кожа на тялото. Толонен се стегна и отново заби ножа, разтвори плътта и разкри твърдата предпазна обвивка под нея. Да, беше също като другите. Всички имаха предпазни обвивки над най-важните си органи и под лицето. Сякаш онзи, който ги беше правил, ги бе проектирал да издържат на тежка стрелба: да издържат достатъчно, че да нанесат максимална вреда.
— Чуй, Виторио. Искам досиетата на всички марсиански колонисти, които още не сме прегледали. Докарай елитен отряд да ги залови още преди да са стигнали портите. Искам да хванете живо поне едно, разбра ли ме?
Живо… — Полазиха го мравки. — Исках да кажа — функциониращо. Тези неща никога не са били живи. Не и в действителност.
Стана и махна на техниците да отнесат нещото.
— А, Виторио… Предупреди хората си, че са опасни. Вероятно никога не са се сблъсквали с по-опасно нещо от тях.
Веднага щом пристъпи в пространството между Градовете, Йозеф Кренек разбра, че нещо не беше наред. Гостите се редяха на опашка и минаваха през нещо като постове на охраната. Постове, които не трябваше да бъдат там. До него Хенрик и Ирина изобщо не усещаха, че става нещо. Но нямаше и как да се усетят: те бяха програмирани много по-просто от него.
Огледа се и се опита да прецени ситуацията. Елитни отряди от по трима души бавно вървяха покрай редиците от хора и проверяваха личните им карти. По-нататък, над нещо, което изглеждаше като някакъв капан за плъхове, се издигаха стражеви кули.
Разбрали са за нас — досети се той веднага. — Тези порти са сканиращи устройства.
Той дръпна нехайно Хенрик и Ирина назад, далече от опашката, все едно бяха забравили нещо в приемната зала. После с напрегнат шепот им обясни какво според него ставаше.
— И какво ще правим? — Хенрик впи студените си бистри очи в неговите. — Нямаме инструкции.
Йозеф му отговори незабавно:
— Искам да отидеш там, Хенрик. Искам да отидеш при някой от онези отряди и да ги питаш защо трябва да се редим на опашка. Искам да разбереш какво търсят. Става ли?
— Ами ако търсят мене? Ако се опитат да ме арестуват?
Йозеф се усмихна студено.
— Тогава ги доведи тук.
Гледаше как Хенрик се приближи и ги поздрави и веднага забеляза реакцията на войниците. Чу как крещят въпроси, после видя как Хенрик се обръща и сочи към него и Ирина.
Е, добре — помисли си онази част от него, която беше Де Вор. — Можеше и да стане. Можеше да стане разкошно. Представете си само! Как и дванадесетте се изкачват по мраморните стъпала и носят смъртта в ръцете си, а Фамилиите капят като листи пред тях!