Усмихна се и се обърна към Ирина:
— Не прави нищо, докато аз не ти кажа. Ще се опитам да мина през тях — той посочи лабиринта от екрани, коридори и стражеви кули. — Но не направо. Ако имам късмет, ще се промъкна. Ако ли не…
Хенрик се приближи и застана пред тях. Един от елитните стражи го държеше хлабаво за ръката. Насам бързаха и други отряди.
— Какъв е проблемът, капитане? — Йозеф се изправи — спокоен, лице в лице с офицера.
— За вас — никакъв, сър. Но се боя, че брат ви и съпругата му трябва да ме придружат. Имам заповед да задържам всички марсиански колонисти.
Йозеф скри изненадата си. Защо не и мене? — зачуди се той. После се досети. — Схванали са връзката с Марс. Но мене не ме доведоха оттам. Аз вече бях тук. Първият, който пристигна. Гвоздеят на плана.
— О, богове — погледна той загрижено Хенрик. — И все пак сигурен съм, че е просто някакво недоразумение, братко. Най-добре е да слушаме тези момчета, а? Докато изясним нещата.
Капитанът поклати глава.
— Съжалявам, сър, но имам заповед да задържам само марсианските колонисти.
— Разбира се, капитане — в миг той отново бе Йозеф Кренек във възможно най-подмазваческия си вид, сякаш се опитваше да убеди клиент да купи нов продукт. — Позволете ми да придружа по-големия си брат и съпругата му. Има си закони за несправедливото задържане и за правото на представяне. Или са отменени?
Капитанът се поколеба — вслушваше се в заповедите, звучащи в главата му, после кимна отсечено.
— Казаха ми, че можете да дойдете и вие, ши Кренек. Но моля ви, не се намесвайте. Това е важно. Сигурен съм, че бързо ще го уредим.
Кренек се усмихна и ги последва мълчаливо. Да, сигурен съм, че ще го уредим бързо. Но не тук. Още не.
Генералът погледна през еднопосочното стъкло натъпканите в малката стаичка мъже и жени.
— Е? — попита той. — Това всичките колонисти ли са?
Ноченци кимна.
— Всички до един. Общо шестдесет и двама.
Толонен погали замислено брадичката си, след това се обърна и погледна майора в очите.
— Можем ли да инсталираме порта тук? Искам да проследя всичките останали копия. Но не искам да бъдат унищожени. Разбра ли?
Ноченци кимна.
— Моите хора вече работят по това.
— Добре — първата му инстинктивна подбуда бе да изтрови всички копия, но им трябваше едно функциониращо. За да го проследят. За да установят откъде бяха дошли и да се доберат до хората зад тях.
— Какъв процент от колонистите се оказаха копия?
Ноченци погледна лейтенанта си, който се поклони и отговори вместо него:
— Девет от триста и осемнадесет. Малко под три процента.
Толонен погледна пак в стаята. Значи ако процентът бе постоянен, това означаваше, че там вътре имаше поне едно, а може би и две от тези неща. Но как да ги познаеш? Не можеха да бъдат различени с просто око.
— Поне не са усетили, че са хванати в капан — Ноченци се доближи и също застана до стъклото. — Помисли си само какви поразии биха направили в такъв случай. Ако аз ги бях правил, щях да ги направя устойчиви на подкупи. Нещо повече, щях да ги направя не чак толкова хрисими. Нито един не се поколеба да влезе в стаите за тестове. Сякаш не са били програмирани за такова нещо. И все пак трябва да са доста сложно програмирани, за да поддържат облика си — да не говорим пък колко трябва да е сложно, за да дойдат тук. Сигурно са имали някакъв план.
Толонен трепна, после се обърна към майора:
— Разбира се! Защо не се сетих по-рано? — той се изсмя късо, после потръпна. — Не разбираш ли, Виторио? Дванадесет. Единият е бил в дъното, той е бил стратегът и всичко е било в главата му, а останалите са имали съвсем слаба представа какво трябва да правят, но не и чувство за по-сложна стратегия.
Ноченци схвана веднага.
— Елитен нападателен отряд. Като собствените ни отряди от охраната. Функционират по същия начин.
— Да! — въодушевено възкликна Толонен. — Това обяснява защо бяха толкова покорни. Трябвало им е само известно програмиране. Те просто са следвали заповеди. Но никой от тях — от „хората“ в онази стая — не е главатарят. Стратегът.
Де Вор. Всичко водеше към Де Вор. Ръката му бе зад всичко това. Мисълта му. Елитната му подготовка.
— Ще са трима, уверявам те. Двама войници и един стратег. Точно него искам. Главатаря. Другите нищо няма да знаят. Но този…
И точно когато го каза, го видя… Видя как двама се приближават един към друг в средата на стаята, докосват се, припламва искра, а във въздуха около тях проблясват сините вени на електрически поток.
— Лягай! — кресна той и се метна на пода. Стаята зад огледалото се изпълни с ослепителна светлина.
А после таванът се стовари върху тях.