Кренек коленичи и сведе глава; бе опрял празните си ръце на бедрата си с дланите надолу, пръстите му сочеха навътре; цялата му стойка имитираше десетките хиляди хора около него. След това се изправи и заразглежда групата, събрала се на върха на стъпалата пред Залата на върховната хармония. Йин Цу и неговото семейство бяха отляво, Ли Шай Тун и семейството му — отдясно. Под тях, на самите стъпала, седемте неоконфуциански служители се кланяха и нареждаха древните церемониални думи.
Погледна надясно, после наляво и отново сведе глава заедно с останалите. Навсякъде имаше стражи — въоръжени и нащрек. Мнозина от тях без съмнение бяха „Джен Син“. Послушни същества, които не задават въпроси. Надеждни. Предсказуеми.
Кренек се усмихна. Толкова са различни от мен — помисли си той. — МЕН са ме направили по-добър от тях. По-неискрен. По човек.
Но все още съществуваше и един проблем. Беше твърде назад. Дори и само двама от останалите да бяха тук, имаше вероятност да се получи. Но сега?
Той се огледа — преценяваше разстояния, определяше слабите и силните им точки, прехвърляше в главата си сценарии с висока степен на вероятност и накрая видя ясно. Тогава и само тогава… И той направи своя план. Имам петнадесет секунди. Най-много осемнадесет. Дотогава мога да се добера до средата на пътя. Те ще охраняват Танга и синовете му. Или поне ще се опитат. Но ще се опитват да охраняват и Йин Цу и дъщеря му, Фей Йен. Това ще им раздели вниманието.
Да, но те ще очакват от него да се нахвърли върху Танга. Точно там ще съсредоточат защитата. Той отново се усмихна — онази част от него, която беше Де Вор, си спомни получената елитна подготовка. Виждаше как ще го направи — щеше да оформи пред себе си параван от тела, двама стражи щяха да го дърпат назад и по този начин да го превръщат във възможно най-неудобната мишена. А при сериозна заплаха щяха да открият огън и да убият де когото заварят в обсега им — без разлика невинен или не.
Но той няма да нападне Танга. Нито пък Хан Чин. Ще удари там, където най-малко очакват. Негова мишена ще бъде Ли Юан. Както си беше поначало.
Думите на Де Вор отекнаха в главата му: „Убий мозъка — и звярът ще се строполи. Ли Шай Тун е стар, Хан Чин е некадърен. Само Ли Юан, най-малкият, е заплаха за нас. Ако можеш, довърши Хан Чин. Ако се наложи, убий и Танга. Но Ли Юан със сигурност трябва да умре. След смъртта му домът Ли няма да издържи дълго.“
Изчака — усещаше, че моментът бързо наближава. Всеки момент облечените в шафранови роби служители щяха да се обърнат с лице към тях и огромната тълпа щеше да се вдигне като един и да зареве поздравления към новобрачните. Точно тогава той щеше да се придвижи напред и да използва навалицата като параван. Щеше да има пет секунди — после те отново щяха да коленичат.
Да, помисли си той и този път си го представи съвсем ясно. Виждаше се как тича, а унищожените му ръце пламтят. Можеше да подуши сляпата паника на тълпата, да чуе гръмовно отекващото заекване на кръстосания огън. А после, преди завинаги да склопи очи, щеше да види сина на Танга, проснат по очи върху мрамора, а кръвта му щеше да струи от дванадесет отделни рани.
Да, помисли си той. Да. Само след секунди.
Напевното нареждане изведнъж секна. Като един служителите се обърнаха с лице към тълпата. Като един цялата тълпа се вдигна на крака.
Опита се да тръгне напред и усети, че някой го задържа, после го вдига във въздуха. Две огромни ръце обхванаха гърдите му, други две мускулести ръце притиснаха собствените му ръце отстрани и бавно започнаха да го притискат.
— Накъде така, а, господин Кренек?
Кар захвърли безжизненото тяло на нещото и застана мирно пред Толонен.
— Не зная какво му стана, сър. В първия момент му нямаше нищо. В следващия от него остана ей това.
Толонен се изправи неуверено и се приближи до нещото. Гръдният кош и ръцете му бяха добре обинтовани и въпреки болкоуспокояващите, които бе поел, му беше доста трудно да диша. Имаше две счупени ребра и изметната раменна става. Инак бе излязъл голям късметлия. По-голям късметлия от Ноченци. В момента майорът беше в интензивното и се бореха за живота му.
Сега, почистен и в нова парадна униформа — празният ляв ръкав бе закопчан с безопасна за туниката — Толонен отново бе поел командването. Щом погледна копието, усети как целият му гняв отново се надига на повърхността.
— Кой го е пуснал това вътре? Кой е заповядал да се затворят портите?
Кар леко сведе глава.
— Маршал Киров, сър. Той предположи, че експлозията в стаичката е убила последните копия. Ставаше късно, а през портите трябваше да минат още хиляди гости…