Ножът му срещна само плът и кост. Кръвта бликна по ръцете му. Пусна ножа, обзет от ужас, и погледна Фей Иен.
— Сигурна ли си?
Тя сведе глава.
— Да.
Точно зад нея настъпи раздвижване и тълпата направи път. Там застана Ли Шай Тун, съзерцаващ сцената с изпълнени с ужас очи. Хората около него бавно коленичиха със сведени глави.
— ЧИЕ ХСИЯ — изправи се Толонен. — Умолявам ви да се върнете там, където сте в безопасност. Не знаем…
Тангът му направи знак да замълчи.
— Мъртъв ли е?
Бе ужасно да гледаш лицето на Ли Шай Тун. Беше вдигнал брадичката си по познатия начин, както когато даваше заповеди, но сега едва можеше да овладее дори самия себе си. Лекото треперене на мускулите на врата му издаваше вътрешната му борба. Устните му бяха стиснати, а очите му…
Толонен потръпна и сведе очи.
— Боя се, че да, ЧИЕ ХСИЯ.
— А убиецът?
Генералът преглътна:
— Не зная, ЧИЕ ХСИЯ. Изглежда…
Фей Йен го прекъсна:
— Беше… Пей Чао Ян.
Устата на Танга леко се отвори; той кимна.
— А… Разбирам.
Опита се да каже още нещо, после сякаш го забрави.
Толонен отново вдигна поглед. Едва смогваше да гледа Танга в очите. За първи път в живота си осъзнаваше, че е разочаровал господаря си. Коленичи с ниско наведена глава, извади церемониалната си кама и я протегна с дръжката напред към Танга с жест, който съвсем ясно казваше: „Моят живот е твой.“
За миг се възцари мълчание, после Тангът се приближи и сложи ръка на рамото му.
— Стани, Кнут. Моля те, стани.
В гласа на Ли Шай Тун имаше мъка, дълбока болка, която преряза Толонен и го разтърси. Той беше причината за тази болка. Неговият провал я бе причинил. Стана бавно и усети колко е остарял; продължаваше да стои със сведена глава, протегнал камата.
— Скрий я, стари приятелю. Скрий я.
Отново погледна Танга в очите. Да, там имаше тъга — ужасна, тежка тъга. Но зад нея имаше и нещо друго. Приемане на нещата. Сякаш Ли Шай Тун го бе очаквал. Сякаш бе рискувал и бе загубил, като през цялото време е знаел, че може и да загуби.
— Моя е вината — каза Ли Шай Тун, изпреварвайки генерала. — Знаех колко е рисковано — той потръпна, после сведе очи. — Стига вече смърт за днес. А и имам нужда от тебе, Кнут. От твоите знания, от твоите способности, от твоята непоколебима вярност към мене.
Замълча за миг — бореше се да се овладее; след това отново погледна Толонен в очите.
— В края на краищата Кнут, аз имам още един син. Ще си нужен и на него.
Дойдоха още лекари. Бутаха носилка. Генералът и Тангът стояха мълчаливо и гледаха как поставят Хан Чин в апарата и запечатват капака. И двамата знаеха колко напразно е това. Нищо вече не можеше да върне Хан Чин. Когато Ли Шай Тун отново обърна лице към Толонен, бе свил юмруци. Лицето му бе маска на болката и търпението.
— Открий кой го е направил. Открий КАК са го направили. После ела при мене. Не действай без моя заповед, Кнут. Не поемай върху себе си моето отмъщение — той потръпна, гледайки как лекарите започват да бутат носилката обратно. — Хан не трябва да е умрял напразно. Смъртта му означава нещо.
Толонен разбра, че Тангът вече не можеше да говори. Вече бе стигнал границата. Лицето му сякаш започна да се разпада, очите му и брадичката му започнаха яростно да играят, издавайки дълбочината на обзелите го чувства. Махна отсечено с ръка и се извърна.
Генералът прибра камата в ножницата и се обърна с лице към гостите. Новината за смъртта на Хан Чин вероятно се носеше надолу по нивата на Чун Куо. А някъде — беше сигурен в това — една групичка хора празнуваше — усмихваха се жестоко и вдигаха чаши.
Някъде… Толонен потрепери — тъгата отстъпваше място на гнева. Ще намери тези копелета! Ще ги намери и ще ги избие! Всичките до един!
Глава 8
Играта на Ким
Бяха упоили момчето и го бяха откарали в изследователския център на остров Корсика, на триста ли оттам. Там го бяха почистили, обезпаразитили и настанили в килия.
Беше гола килия, без никакви мебели — куб със страни, дълги по петнадесет чи. Таванът се губеше в мрака нагоре, врата нямаше, макар и едно малко прозорче високо горе в гладката тъмна стена да предполагаше, че все има някакъв изход оттук. От тавана и от прозорчето излизаше леко сияние, недостойно за името „светлина“, а от средата на тавана на дълга, гъвкава дръжка висеше камера с шест обектива.
Момчето се бе сгушило до стената под прозореца, втренчено в камерата — на лицето му бяха изписани и любопитство, и враждебност. Не помръдваше, защото когато го правеше, камерата като нещо живо се извърташе да го проследи и две от очите й непрекъснато бяха фиксирани върху него. Знаеше го, защото си бе правил опити с нея; освен това се бе опитал и да се изкатери по стената до прозорчето.