В съседната стая един човек седеше зад контролно табло и наблюдаваше момчето на екрана. Зад него бе застанал още един. И двамата бяха облечени в еднакви черни костюми с кройка по тялото. Лицата и на двамата бяха покрити като с маски с фина марлена мрежа — виждаха се само очите с техните абаносови лещи.
Известно време не се случи нищо. После момчето се обади:
— Bos agas pen gweder? Bos eno anawy py plas why dos mes?
Седящият преведе на другия:
— Главата ти от стъкло ли е? Има ли светлина там, откъдето идваш?
Тай Чо се разсмя. Момчето бе започнало да му харесва. Толкова бързо схващаше, толкова беше умно. Беше почти удоволствие да му партнира в тези сеанси. Извърна се наполовина и погледна изправения човек. Той изсумтя незаинтересован.
— Трябва да видя още нещо, Тай Чо. Някакъв ясен знак за това, на какво е способен.
Тай Чо кимна и отново се обърна към екрана.
— Ef bos enawy — отвърна той любезно. ТОЙ СВЕТЛИНА, искаше да каже, буквално преведено, макар смисълът да беше „има светлина“. — Pur enawy — продължи той. МНОГО СВЕТЛО. — Re rak why gordhaf whath, edrek. — ТИ НЕ БИ Я ПОНЕСЪЛ, ИЗВИНЯВАЙ. — Mes bos hebask. A brys why mynnes gweles py plas my dos mes. — НО ИМАЙ ТЪРПЕНИЕ. СЛЕД ВРЕМЕ ЩЕ ВИДИШ ОТКЪДЕ СЪМ ДОШЪЛ.
Момчето се замисли, после, като че доволно, кимна.
— Да — каза то. — ДОБРЕ.
— Какъв е този език? — попита изправеният. Името му беше Андерсен, той беше директор на Проекта. Работата на Тай Чо беше да го убеди, че за кандидата си струва да се похарчат пари и време, защото това бе отдел, подчинен на правителството на Танга, а дори и правителствените отдели трябва да носят някаква печалба.
— Стар керноулски — отвърна Тай Чо, полуизвърнал се на стола, но продължавайки да наблюдава екрана. — Вулгаризирана поджин-версия, почти лишена от глаголни времена. Граматическата му структура е калкирана от английски.
Знаеше много повече, ала сдържа езика си — знаеше колко е нетърпелив началникът му поначало. Храбри хора са били онези неколцина хиляди, създали кралството Керноу през първите години от съществуването на Града. Храбри, умни хора. Но не са знаели колко ужасен ще бъде животът в Глината. Не бяха отчели какви огромни преобразуващи налягания щяха да се оформят и да ги притиснат. Разумът бе коленичил пред нуждата и пред теглото на всичко, което бе струпал животът върху главите им, извън техния досег. Бяха деградирали. За 10 000 дни се бяха върнали назад с 10 000 години. Пак във времената на кремъка и костта. Пак в каменния век. Сега бяха останали само опърпаните останки на езика, който си бяха избрали — звуците му бяха също толкова изкривени, колкото и телата на децата на децата на техните деца.
Андерсен се наведе напред и почука по екрана с дългите си нокти.
— Искам нещо убедително. Нещо, което да мога да покажа на спонсорите ни. Нещо, което можем да продадем.
Тай Чо откъсна за миг очи от екрана и срещна погледа на Андерсен. Отвътре инстинктът му подсказваше, че момченцето е различно от останалите — може би беше тъкмо онова, което целеше да открие Проектът. Но можеше ли да разчита на „нещо убедително“?
В очите на директора не се четеше нищо.
— Ще се опитам — след малко каза Тай Чо. — Ала утре.
Андерсен кимна отсечено и му обърна гръб.
— Значи утре.
„Утре“ започна доста рано. Тай Чо стана с петия звънец и застана на поста си. Наблюдаваше спящото момче. Бавно, почти незабележимо той увеличи осветлението в килията. Беше четвъртият ден на момчето тук, но като всички, доведени от Глината, то нямаше истинска представа за времето. Там, долу, и денят, и нощта бяха еднакво тъмни.
Бавно, постепенно щяха да го научат на друго. Щеше да се научи да живее като хората от Горния свят.
Когато пристигна, му оставиха храна и питие в килията. Щом се събуди, той веднага ги видя, но просто подуши двете купички и ги остави недокоснати. На втория ден обаче гладът и жаждата надвиха страха му и той яде като вълк.
Тай Чо беше виждал това много пъти. Бе изкарал осем години във вербовката и бе видял повече от дузина кандидати в процеса им на социализиране. Но никога досега не бе се чувствал толкова убеден по отношение на някой кандидат. В това момче имаше нещо, някакъв чар, ако това бе възможно за подобно мършаво, изпосталяло създание; имаше мощно, почти осезаемо чувство за потенциал.
През първите няколко дена всички представляваха жалка гледка. Повечето бяха като животни, които се опитваха да прегризат капана, в който се бяха хванали. Някои полудяваха и се опитваха да се самоубият. Други изпадаха в кома. И в двата случая следваше проста процедура. Въпрос на политика. При докосването на едно копче от контролното табло килията се изпълваше с бързодействащ смъртоносен газ. Всичко свършваше за секунди.