Ким обаче бързо бе преодолял първоначалния страх. След като нищо лошо не му се случи, той започна методично да изследва килията си, а увереността му нарастваше с всеки изминал час, през който оставаше невредим. Любопитството бе започнало да излиза на първо място в природата му. Материалът, от който бяха направени стените, следящата го камера, клапата за отпадъци, направата на купичките — всичко бе подложено на внимателен оглед; та според проявеното старание това си беше почти научно изследване, помисли си Тай Чо. И все пак, когато го заговори, веднага се убеди колко крехка бе тази увереност. Момчето замръзна, както си правеше нещо, косите му настръхнаха, то бързо се шмугна в своя ъгъл и се сви. Трепереше, а големите му кръгли очи се бяха разширили от ужас.
Тай Чо и преди бе виждал прояви на ум, а хитруването си беше втората природа на тези деца от Глината, но тук имаше нещо повече от ум и хитруване. Момчето не беше просто схватливо и любопитно, а и можеше да брои, но имаше явни признаци за нещо повече.
Много фактори спираха развитието на истински разум в Глината и най-главният беше недохранването. Когато съществуването се оголваше до самия си скелет, първото нещо, което се губеше, бе цивилизованият аспект на абстрактното мислене. И все пак при някои въпреки всичко то излизаше на повърхността.
През последната година обаче Проектът бе под наблюдението на фракции в Камарата, които искаха да го закрият. Аргументите им бяха познати. Проектът беше скъп. През последните пет години той на два пъти не бе донасял никаква печалба. Нито пък фактът, че бяха разширили мрежата си под целия Град Европа, умилостивяваше критиците. Защо, на първо място, изобщо беше необходим Проектът? За двадесет години от него бяха излезли пет хиляди годни за нещо човеци, ала какво бе това в контекста на огромната научна общност? Нищо. Или същото като нищо.
В най-мрачните си мигове Тай Чо се съгласяваше с тях. След някой от онези дни, когато се налагаше да напълни килията с газ, се качваше едно ниво по-нагоре в апартамента си и се чудеше защо изобщо са се захванали с това. Там, долу, имаше толкова много лошо гледани деца, толкова много физическо страдание, такова прекъсване на веригата на познанието. От време на време му изглеждаше, че бариерите пред развитието на разума там са непреодолими. Глината — това беше кошмар, въплътил се в действителност. Това беше ти ю, „земен затвор“ — светът под земята, мястото, където живееха демоните. Долу разумът бе деградирал до хитростта на убиец, притъпяван от варварския език, в който нямаше място за по-широки представи. Като си го помислеше по този начин, всичко изглеждаше не повече от игра. Успокояване на съзнанието, но нищо повече.
От време на време се чувстваха по този начин. Но чувството не беше трайно. Тай Чо бе убил може би стотина момчета като Ким, знаейки, че така е най-добре — жал му беше, задето бедните създания са се хванали в капана, но знаеше, че нямат никакво бъдеще — нито Горе, нито долу. И все пак видял бе светлината на разума да проблясва в очите им — очи, които според правилата трябваше да бъдат просто тъпи или страхливи. И всеки път това му изглеждаше като някакво чудо, отвъд простото разбиране. Всеки път то лъжеше онези, които казваха, че Глината раждаше истински хора; околната среда и генетиката — не съществуваше нищо друго. Не, имаше и още нещо.
Беше нещо, което никой от тях не споменаваше — почти някаква ерес. И все пак сред тях нямаше човек, който да не го усеща. Нито един, който да не знае кое точно оправдава и вдъхновява работата им тук.
Човекът беше нещо повече от пластика на плътта, управлявана от клавиатурата на сетивата. Повече от носител на генетични кодове. Само на Човечеството бе дадена разпръскващата се, неуловима искра на индивидуалността. Изглеждаше парадоксално, но беше точно така. Всеки път, когато „спасяваха“ някого от Глината, вярата им в това укрепваше. Човекът бе нещо повече от по — повече от животинската душа, плътта, която изгниваше в земята, след като умре. Имаше и духовна душа — хун.
И така те работеха — кръстосваха тъмните дълбини и издирваха онези особени души, в чиито очи гореше искрата на самия живот. Всеки един — чудо. Всеки един — потвърждение. „Ние осигуряваме печалба — снабдяваме компаниите с работници“ — изтъкваха те, когато се наложеше. Но истинската причина криеха от другите. Това беше тяхната тъмна професионална тайна.