Започна. По негова заповед един униформен мех влезе в стаята и постави на пода до спящото момче поднос. На подноса имаше няколко различни предмета, покрити с тънко черно покривало.
Стаята отново бе запечатана. Тай Чо изчака. Измина час.
Щом Ким се събуди, веднага видя подноса. Спря, рязко нащрек, напълно буден. Космите по врата му настръхнаха. Вдигна глава, подуши из въздуха, после бавно обиколи подноса. Опря гръб о стената и погледна към камерата — в тъмните му очи ясно се четеше въпрос:
— Pyn an jawl us wharfedhys? — И КАКВО СЕГА?
Тай Чо се усмихна, наведе се напред и набра един код на интеркома.
Последва пауза, после му отговори гласът на Андерсен:
— Какво има, Тай Чо?
— Мисля, че това ще ви заинтересува, сър. С момчето съм. Мисля, че сам трябва да видите това.
След известно колебание Андерсен се съгласи. Прекъсна връзката.
Тай Чо седна на стола и се загледа в екрана.
Погледът на момчето сновеше между камерата и подноса, после се спря върху подноса. Бавно, почти плахо се приближи. Вдигна поглед — бе намръщило чело, големите му кръгли очи бяха изпълнени с подозрение. После с бързо, внезапно движение отметна покривалото.
Това беше стандартен тест — Тай Чо беше присъствал на този момент петдесет, може би и сто пъти. Беше виждал момченца да душат, да опипват, да пробват предметите на вкус, след това да ги захвърлят или да си играят с тях по напълно неразбираем начин, но този път бе различно — съвсем различно от всичко, което беше виждал досега. Той гледаше мълчаливо, усещайки присъствието на директора до себе си.
— Това е погрешно, нали така? Предполага се, че това е игра за запаметяване, нали?
Директорът се протегна да включи интеркома, но Тай Чо бутна ръката му, обърна се и го погледна.
— Моля ви. Още не. Гледайте какво прави!
Директорът се поколеба, после кимна.
— Ама КАКВО точно прави?
Тай Чо се обърна към екрана и се усмихна на себе си.
— Прави каквото си прави винаги. Променя правилата.
Отначало момчето не вдигна нито един предмет, а започна да ги движи по подноса, опитвайки се да схване по-добре какво представляват. После, работейки, сякаш си е поставил някаква цел, започна да ги комбинира по няколко. Малко огледалце, парче пластмасова тръба и парче тел. Ръцете му се движеха бързо, умно и за миг стъкми нещо, което приличаше на детска играчка. Постави го до стената под прозореца и го вдигна към окото си — опитваше се да надникне навън. Не успя, седна и търпеливо го разглоби.
Двамата мъже бяха вперили очи в екрана като омагьосани — видяха как момчето постави длан пред огледалото и бавно го наклони, изучавайки какъв ще е ефектът върху образа. След това, сякаш доволно, се върна при подноса и взе в ръка по-тежък предмет. Претегли го на ръка замислено, после се протегна за друг и ги постави встрани.
Припълзя по пода, прибра захвърленото парче плат и го разстла на пода. След това постави огледалото със стъклото надолу върху него. Постави гравираното парче дърво да го прегражда наполовина, като внимаваше как го нагласява, после удари здраво гърба на парчето с фенерчето.
Вдигна внимателно двете половинки на огледалото, провери с палец доколко са остри ръбовете им. Тай Чо инстинктивно протегна ръка към бутона, готов да напълни килията с газ, ако момчето се опита да направи нещо безразсъдно. Но Ким изобщо не смяташе да си навреди. Като използва ръбчето, той сряза жицата на четири парчета, след което започна отново да конструира играчката си — постави по едно парче огледало и от двете страни на тръбата. Нагласи пет пъти ъгъла, под който бяха поставени огледалцата, преди най-сетне да му хареса, после затегна телчетата и отново отиде при прозореца. Този път трябваше да успее да надникне навън.
Андерсен се наведе напред.
— Мислиш ли, че е виждал такова нещо преди?
— Къде? В Глината? — Тай Чо се засмя, обърна се и погледна Андерсен. — Не. Всичко това му е за първи път. Експеримент. Само си помисли как НИЕ научаваме нещата. Как като деца гледаме другите и ги копираме. Как трябва да ни учат дори на най-основните умения. Но Ким не е такъв. Няма от кого да копира. И никога не е имал. Всичко трябва да идва от собствения му ум. Ето защо онова, което прави, е направо смайващо. Не виждаш ли? Той се отнася към света като към нещо ново. Нещо, което тепърва трябва да бъде сглобявано.
Момчето отмести саморъчно сглобения перископ от очите си и бавно седна, явно разочаровано от онова, което бе видяло. После наклони глава назад и заговори към мрака нагоре:
— Pandra vyth gwres? — Къде се намирам?