Тай Чо се засмя.
— Имаш ли някакво понятие от астрономия?
— Малко — Андерсен го изгледа странно. — Това има ли някаква връзка, Тай Чо?
Тай Чо кимна.
— Знаеш ли какво е Нова?
Андерсен сви рамене.
— Опресни ми паметта.
— Нова е стара звезда, която колабира в себе си и чрез това експлодира и изхвърля големи количества енергия и светлина. Е, Ким е един вид Нова. Изкушавам се да кажа Свръхнова. Сякаш в самия му център има някакъв плътен мрак, който всмуква знанията в себе си и после ги изхвърля навън във вид на светлина. Ярка, ослепителна светлина.
Андерсен поклати глава.
— Стари звезди… Не можеш ли да измислиш нещо по-приложимо?
Тай Чо се наведе напред, вече сериозен.
— Защо не го доведеш тук този твой глава на „Сим Фик“? Покажи му момчето. Нека сам си доведе експерти, сам да си направи изпитания, да го подложи на свои собствени тестове. Ще се шашне, гарантирам ти.
— Сигурно — смънка Андерсен и притисна устата си с ръка. После по-уверено повтори: — Сигурно. Знаеш ли, това май не е чак толкова лоша идея.
На другия ден Тай Чо подаде молба — очакваше веднага да я отхвърлят. Обаче след час получи от директора уведомление за пълното одобрение на Съвета. Щяха да преместят момчето от „Привикване“ в „С и Д“ — „Социализация и индоктриниране“ — за осемнадесетмесечно обучение. А той щеше пряко да отговаря за новия кандидат, Ким Уард.
Обикновено се мръщеха на възникването на лични чувства. Гледаше се като на необходимост на наличието на ясно разграничение между степените на обучение, но директорът беше убедил Съвета, че случаят е особен. И те се съгласиха, признаха колко важно е да се насърчават способностите на момчето, макар че може би мисълта за петте милиона юана — цифра, спомената неофициално и изцяло извън протокола — се оказа допълнителен аргумент да отстъпят от традициите в този случай. И така Тай Чо преведе Ким през пет нива в отдел „Социализация“ и му помогна да се настани в новото си жилище.
Седмица по-късно Тай Чо бе застанал на катедрата в малка шестоъгълна стая за лекции, осветена само по средата, и то с възможно най-слабата лампа. Три момчета седяха на разстояние едно от друго, оформяйки триъгълник, а в средата му като паяк се бе разположил тривизионен апарат. Тай Чо бе застанал в сянката зад най-дребничкото момченце и контролираше образите.
Лекцията беше за Чун Куо и Града Земя. Образите на огромната, подобна на кошер конструкция се появяваха и се стопяваха. Екстериори, разреди, части. Първият поглед на тези деца към средата, построена над Глината.
Докато Тай Чо придружаваше с обяснения последователността от образи, се чудеше дали изобщо понякога те мечтаят да се върнат отново там, под огромната, въздигаща се канара на Града. Колко странно би било. Как ли биха се чувствали? Сигурно като хлебарки под къщата. Да, когато гледаше тези картини, дори и той се изпълваше със страхопочитание. А какво ли им беше на тях? Нали го виждаха за първи път — за първи път през съзнанието им минаваше мисълта, колко са незначителни; колко дребно нещо е индивидът, колко огромно — видът. Градът, покриващ Земята като ледник, прекъсван само от океани, планини и плантации. Вид, наброяващ почти четиридесет милиарда.
Да, виждаше страхопочитанието по лицата на двете момченца срещу него. Бяха зяпнали широко от почуда, а очите им бяха впити в образите, сякаш се опитваха да ги погълнат. После погледна дребничката тъмнокоса глава точно под катедрата и се зачуди какво ли си мисли Ким.
— Прекалено е голям — каза изведнъж Ким.
Тай Чо се засмя.
— Голям е точно толкова, колкото е. Как може да е прекалено голям?
— Не — Ким се извърна и го погледна — тъмните му очи пламтяха трескаво. Другите две момчета го гледаха внимателно. — Не искам да кажа точно това. Но той е… прекалено обширен и прекалено тежък, за да стои на колони, без да се срути или да потъне в земята.
— Продължавай — Тай Чо усети, че ставаше нещо важно. Беше също както когато Ким конструира перископа, но този път използваше идеите като градивни части.
— Е, на повечето места е висок триста нива, нали така?
Тай Чо кимна — внимаваше да не го прекъсне.
— Е, ами на всяко ниво живеят хиляди, може би и милиони хора. С всичките им нужди. Храна, дрехи, транспорт, вода, машини. Много машини — Ким тихо се засмя. — Ами че то е абсурдно. Просто не може да бъде. Прекалено е тежък. Прекалено е голям. Видял съм с очите си колко МАЛКИ са колоните, които го поддържат.