Ким поклати глава, но нищо не каза.
— Кажи ми истината, Ким. Ти просто се ровичкаше, нали? Експериментираше.
— Да, експериментирах. Но не се ровичках. Знаех какво правя. И ти казах истината, Тай Чо. Никога не бих те излъгал.
Тай Чо седна на петите си.
— Тогава не те разбирам, Ким.
— Аз… — Ким вдигна очи. Снежнобялата му шия странно се беше изчервила. — Аз се измъкнах от килията и слязох тук, долу. А пък човекът тъкмо работеше тук — преглеждаше машината.
Тай Чо мълчеше. Взря се задълго в Ким, после се изправи.
— Знаеш, че това е невъзможно, Ким. Ключалката има електронен код.
— Знам — отвърна просто Ким. — А генератор на случайните числа всеки ден сменя комбинацията.
— Значи разбираш защо не мога да ти повярвам.
— Да. Само че аз отвинтих ключалката.
Тай Чо поклати глава — търпението му се бе изчерпало.
— Но ти не можеш, Ким! Щеше да бъде регистрирано като повреда. Алармата веднага щеше да се обади.
Ким клатеше глава.
— Не. Не точно това исках да ти кажа. Аз извадих КЛЮЧАЛКАТА. Електрониката си е още там. Така ги нагласих, че отново да регистрират „заключено“, като затворя вратата.
Тай Чо все още не беше убеден.
— И с какво направи всичко това? Заключващият механизъм е много фин! Както и да е, цялото това нещо е покрито с предпазна пластина!
— Да — каза Ким. Изчервяването му беше преминало. — Това беше най-мъчното. Да отмъкна ей това — той извади спретнато пакетче от джоба на туниката си и го подаде на Тай Чо. Оказа се комплект фини като скалпели инструменти.
— Дубликатите — поясни Ким. — Инженерът по поддръжката сигурно още не се е и усетил, че не са у него.
Тай Чо се взира в инструментите още миг, след това отново погледна Ким.
— Небеса… — каза той тихо. — Значи е вярно?!
Ким кимна. Усмивката се върна на лицето му.
— Точно както ти казах, Тай Чо. Никога не бих те излъгал!
Директорът Андерсен се поклони ниско на Бердичев, щом той влезе в офиса. Бе прекарал сутринта в четенето на досието на собственика на „Сим Фик“ и бе впечатлен от прочетеното. Той беше човек, извел компанията си отникъде до осемнадесетото място в списъка Хан Сен само за някакви си десет години. Сега се говореше, че богатството му възлизало на осемнадесет милиарда юана. Не беше сума като за Танг, но с нея би се задоволил всеки древен император.
— Присъствието ви тук е чест за нас — и той му предложи своето кресло.
Бердичев не му обърна внимание.
— Къде е момчето? — обади се нетърпеливо той. — Бих искал да го видя. Веднага.
— Разбира се — Андерсен погледна Тай Чо, застанал срещу вратата редом с Блейк. Тай Чо се поклони и се обърна да подготви нещата.
Бердичев се взря студено в директора.
— Гарантирате ли, че момчето не знае, че го наблюдават?
— Разбира се. Ние тук винаги сме работили така. Имаме стая за наблюдения. Помощниците ми ще ви донесат нещо разхладително…
Бердичев рязко го прекъсна. Светлината проблясваше в очилата му.
— Няма да пием нищо. Само ми покажете момчето, директоре. Искам да видя защо си мислите, че можете така да ме обиждате.
Андерсен пребледня.
— Аз… — той отново се поклони. Устата му бе пресъхнала от страх. — Аз… ще ви заведа веднага.
Двете машини бяха поставени върху работната маса точно както бе поискало момчето. Едната беше тривизорът „Мед Фак“, върху който Ким бе работил по-рано, другата — стандартна „Художествени форми Сим Фик IV“. Между тях бе поставен пълен комплект инструменти.
— Какво е това? — Бердичев седна пред наблюдателния прозорец само на една ръка разстояние от ръба на масата.
— Момчето ги поиска.
Андерсен преглътна — молеше се Тай Чо да излезе прав. Само той знаеше колко много зависи от това.
— Според… според мене иска да опита нещо.
Бердичев се извърна леко и изгледа студено Андерсен.
— Не ви разбирам, директоре. Да опита какво?
Андерсен поклати глава, после спря и се усмихна. Знаеше, че трябва да извлече възможно най-доброто от всичко това.
— Точно там е работата. Никога не сме съвсем сигурни какво всъщност е замислил Ким. Точно затова е толкова ценен. Толкова е непредсказуем. Толкова изобретателен.
Бердичев за миг се втренчи в Андерсен, после се обърна. Изглежда, далеч не беше убеден. Сякаш единствената причина изобщо да се намира там бе абсурдно високата сума, която му бяха поискали срещу договора на момчето. Андерсен се отпусна на облегалката на празния стол до Бердичев — чувстваше се слаб. Момчето щеше да провали всичко! Знаеше си! Всичко щеше да тръгне накриво, той щеше да бъде унизен, и то пред Бердичев. Още по-лошо — това можеше и да е краят на всичко: закриване на Проекта, ранно пенсиониране за самия него. Потръпна, извади ветрилото от пояса си, отвори го и започна да си вее.