— Предполагам, че смята да прави нещо с тези две машини?
Ветрилото на Андерсен застина.
— Предполагам.
— И откога е при вас?
— От двадесет и три дена.
Бердичев се разсмя.
— Не е възможно. Най-добрите ни инженери с месеци се учат как точно се оперира с тези машини.
— Четири месеца интензивно обучение — обади се Блейк от дъното на стаята.
— И се е научил самичък?
Андерсен облиза устни.
— За два дена.
Бердичев се облегна назад и отново се разсмя.
— Наистина, вие просто си правите майтап с мене, директор Андерсен. Прахосвате ценното ми време. Ако е така…
Андерсен се поклони ниско.
— Повярвайте ми, ши Бердичев, никога не би ми и хрумнало подобно нещо! Моля ви, имайте търпение. Сигурен съм, че момчето няма да ви разочарова.
Вратата в дъното на залата за лекции се отвори и влезе Тай Чо с момчето. Андерсен наблюдаваше Бердичев — забеляза, че се намръщи, после на лицето му се изписа странен израз.
— Къде го намерихте това момче?
Блейк отговори, преди Андерсен да успее да гъкне:
— На Западния остров, сър. Идва от Кантон Кернуол.
Бердичев кимна. Сякаш го бе обхванала странна трезвост.
— А, да. Много добре го познавам. Ходил съм там веднъж. С приятели.
Тай Чо коленичи и заговори нещо на момчето, след това го пусна. Ким притича през стаята — лицето му беше въплъщение на нетърпението. Качи се на една табуретка и веднага се захвана за работа — първо разглоби вътрешното устройство на тривизора, после придърпа към себе си тежката машина за „Художествени форми“.
Вперил поглед в момчето, Бердичев усети вътрешен хлад. Приликата беше обезпокоителна — изкривяването на оригинала беше гротескно, признаваше го, но по някакъв начин така приличаше на НЕГО, че просто един поглед към момчето го връщаше към всички онези чувства. Към цялата любов, вина и болка.
ЕДМЪНД — помисли си той. — ТИ СИ СИН НА ЕДМЪНД УАЙЪТ. БИХ СЕ ЗАКЛЕЛ.
Наблюдаваше го — едва съзнаваше какво прави момчето, забелязваше само онази странна, неочаквана прилика. Трябваше да погледне холограмата, която му беше дал Блейк. Трябваше да намери време да я погледне. Но беше твърде зает. Иначе щеше да дойде тук много по-рано, сигурен беше.
Нормално той веднага би го сметнал за един от странните номера, които животът погажда на хората, но в този случай всичко съвпадаше. Съвпадаше абсолютно точно. Момчето не само беше на съответната възраст, но и идваше от съответното място.
Едмънд беше с мен. Там, долу, в Глината. Преди седем години. Едмънд, Пьотър и аз. Там, долу, в мрака под Града. Да… Той беше с нас, когато отидохме да видим Подградния крал, Мигтерна, в замъка му в древния Бодмин. Беше с нас, когато посетихме публичния дом на Мигтерна. И сега семето му се връщаше. ОТ МРАКА.
Потръпна и се изправи.
— Достатъчно.
Андерсен, объркан, се поклони ниско. Лицето му беше бяло като платно, очите му се оцъклиха от внезапно обзелата го паника.
— Моля ви, ваша светлост, изчакайте. Изчакайте само още малко. Та той едва започва.
Бердичев, без да му обърне никакво внимание, се извърна към Блейк:
— У тебе ли е договорът?
Блейк измъкна договора от чантата си и му го подаде.
Бердичев се поколеба за миг, втренчен в договора — чудеше се как ли ще е най-добре. Първият му подтик беше да го накъса на парченца, но сега не знаеше какво да прави. Отново погледна момчето. Ако то беше син на Едмънд Уайът — а това можеше да се докаже много бързо чрез изследване на генотипа, — то не струваше и един йен, да не говорим за двадесет милиона юана, защото бе обречен на смърт — законът постановяваше, че цялото семейство на предателя споделя съдбата му до трето поколение — предци и потомци.
Погледна Андерсен. Човекът беше примрял от страх.
— Десет милиона — каза.
Щеше да протака. Може би дори щеше да поръча генотипното изследване, за да се увери. Но после? Потръпна. После нямаше да предприема нищо.
— Петнадесет — отвърна Андерсен. Гласът му издаваше колко плах се чувства в момента.
— Десет, иначе ще помоля приятелите ми в Камарата да ви закрият след две седмици, а не след осем.
Забеляза как Андерсен примигна от изненада и преглътна. Щом разбра как стоят нещата, директорът сведе глава.
— Добре. Да приключваме веднага. — Но си мислеше: Кой друг би забелязал приликата? Кой друг знаеше за посещението ни при Мигтерна? Кой освен мене и Леман?
Може би всичко щеше да се нареди. И може би в края на краищата, можеше да помогне на мъртвия си приятел. Може би сега би могъл да облекчи чувството за вина, което го измъчваше, откакто умря Едмънд.