— Знае! — прошепна ужасено Ли Юан, неспособен да откъсне очи от образа на екрана. — Куан Йин, о, сладка богиньо на милостта, той ЗНАЕ!
Там, в пространството между главата на Леман и горния край на екрана, той виждаше брат си и булката, застанала до него — двамата се смееха и си разменяха изпълнени с обич погледи…
НЕ, помисли си той. НЕ-Е-Е-Е! В него бликна най-чист ужас и накара ръцете му да затреперят, а стомахът му да се свие от мъка. Лицето на Леман бе огромно, почти изпълваше екрана. Обширно — кожата му — смъртнобяла като пролетна луна, открита и изровена, — то изпълваше небето. А зад него стоеше неговият брат Хан, милият Хан, дишаше, говореше, смееше се — ЖИВ! Да, в този застинал във времето миг все още жив — и все пак толкова дребен, толкова крехък, толкова ужасяващо уязвим.
Леман се обърна и погледна Хан, който разговаряше с генералите. За миг той просто се взираше натам с нескрита враждебност, после се извърна леко надясно сякаш да отговори на някого, който му бе казал нещо, и се засмя. Този смях — толкова противоречащ на студенината в очите му — предизвикваше студени тръпки, когато го гледаш. Ли Юан потрепери. Сега нямаше никакво съмнение. Леман е знаел какво ще се случи.
Бавно, почти незабележимо Леман се придвижи към кръга на своите познати тъкмо когато новобрачните спряха при Пей Чао Ян, застана с лице срещу тях. Сега на огромния екран не се виждаше нищо освен лицето му, втренчено в тях. Лице, реконструирано от дузина отделни ъгли. Всичко между обектива и лицето му беше изтрито, затулващите го образи от времето на убийството бяха изчистени от компютърната памет.
— Не… — изстена тихо Ли Юан. Гърдите така го стягаха, че почти се задушаваше. Болката нарастваше с всеки миг. Бавно, толкова бавно вървяха секундите — а после цялото лице на Леман сякаш замръзна.
— Очите му — прошепна Толонен. Гласът му бе изпълнен с болка. — Виж очите му…
Ли Юан простена. Чертите на Леман се бяха оформили в маска на загриженост, но очите му се смееха, зениците му бяха разширени, възбудени. И там, в тъмния център на всяко око, се отразяваше образът на Пей Чао Ян, който се бореше с Хан Чин. Там — удвоен, изкривен в изпъкналия мрак.
— НЕЕЕЕ! — Юан скочи на крака, стиснал юмруци; лицето му беше озъбена гримаса на болка и копнеж. — Хан! Мили Хан!
Когато Еберт се свести, жената лежеше до него мъртва; по-голямата част от главата й бе отнесена от изстрел. Сержант Одън бе коленичил над него и стреляше с автомата по гредите над тях.
Вдигна глава, но веднага я отпусна — за миг го обля вълна от мрак, придружена с остра болка. Чувстваше мека мокрота на тила си — там, където болката беше най-силна. Докосна го леко, после отново затвори очи. Можеше да е и по-зле, помисли си. Можеше и да съм мъртъв.
Одън отново стреля нагоре, след това го погледна.
— Добре ли сте, сър?
Еберт се изкашля и се насили да се усмихне.
— Нищо ми няма. Какво става?
Одън мръдна пушката си и отново насочи поглед към паяжиноподобната конструкция от греди и мертеци горе в мрака.
— Нещо там горе се раздвижи, но в момента не става кой знае какво.
Еберт се опита да фокусира поглед, но откри, че не може. Отново затвори очи — в главата му кънтеше, болката го поглъщаше. Одън продължаваше да говори:
— Тук е също като гнездо на плъхове. Много е странно обаче, сър. На тяхно място бих пускал цели кофи гранати. Бих поставил мрежа от автоматични оръжия.
— Може и да са поставили — измънка Еберт. — Може пък да не е останал никой, който да оперира с тях.
Одън го погледна загрижено.
— Сигурен ли сте, че сте добре, сър?
Еберт отвори очи.
— Главата ми… Нещо е станало с главата ми.
Одън остави автомата и внимателно повдигна главата на Еберт с една ръка, а с другата я опипа леко.
Еберт се намръщи.
— Богове…
Одън коленичи, шокиран от степента на нараняването. Замисли се за миг, после извади малък спрей от джоба на туниката си и напръска тила на Еберт. Еберт заскърца със зъби — болката беше студена, свирепа, изгаряща, — но дори и не гъкна. Одън пусна спрея и извади бинт за спешни случаи — подплатен квадрат, педя широк — от друг джоб и го прилепи към раната. След това сложи Еберт да полегне, обърна го настрани и отпусна яката на туниката му.
— Не е чак толкова зле, сър. Раната не е дълбока. Преди да успее да ви навреди сериозно, тя беше вече мъртва.
Еберт погледна Одън в очите.