Завихрен облак, приличен на числото три, закриваше доста голяма част от океана в крайната лява част на кръга. Земята под облака бе грубо оформена. На изток към Азия се простираха обширни зелени равнини. Всичко останало беше бяло — бяло със сиво-черно петно в средата и още едно сиво-черно петно леко на изток; те го караха да прилича на черепа на някакъв огромен фантастичен звяр с рога. Бялото бе Градът Европа — „леден“, в хватката на втория „ледников“ период.
Там, горе, светът изглеждаше малък, сведен до диаграма. Всичко, което виждаше, беше собственост на баща му и той царуваше над него; всички предмети, всички хора бяха негови. И все пак най-големият му син беше мъртъв и той нищо не можеше да направи. Какъв беше тогава смисълът от всичко това?
Мина край нея и излезе на балкона, застана до каменната балюстрада и се загледа надолу, в бледозелената вода — гледаше как рибите играят в дълбините. Но за пръв път не почувства връзка с тях; съзерцаването им не го успокояваше.
— Много добре понесе всичко — приближи го тя отзад. — Храбро момченце си ти.
Той я изгледа остро, огорчено — пренебрежението й го нарани; това, че бе използвала думата „момченце“, странно го опари.
— Какво знаеш ти? — сопна се той и я отблъсна. — Как смееш да предполагаш, че на мене ми е по-леко, отколкото на тебе? Как СМЕЕШ?
Заобиколи я почти разплакан — тъгата му, нестихналият му гняв го караха да изпитва желание да троши, да тъпче и да мачка всичко крехко. Да нарани някого толкова силно, колкото самият той се чувстваше наранен.
— Аз… — тя го погледна съвсем объркана — избухването му беше прогонило от нея цялото огорчение, цялата ревност. — О, Юан, мъничък Юан… Не знаех… — тя се приближи до него, притисна го здраво до себе си, започна да гали косите му, без да обръща внимание на болката, когато той се вкопчи в нея и притисна натъртените места по страните й. — О, Юан… Горкият ми малък Юан… Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Можех ли да зная, мъничък мой? Можех ли да зная?
Стълбите водеха към широка площадка, претъпкана с щайги. От нея излизаха три коридора. Двата бяха слепи, а третият водеше към нова, много по-дълга шахта със стълби. Одън отново тръгна нагоре с вдигнат автомат със свален предпазител, с пръст на спусъка, готов да стреля всеки момент. Еберт беше безмълвният товар на лявото му рамо.
Близо до върха на стълбището той забави ход и се огледа — очите му бяха на равнището на пода, дулото на автомата му дебнеше за мишени. Откритото пространство беше обширно, приличаше на пода на някакъв склад — тук-там по него имаше огромни четириъгълни бетонни бункери. Таванът беше високо горе, пресечен от кръстосващи се греди. Купчини от щайги стърчаха тук-там, а наблизо бяха паркирани електрокари. Иначе мястото изглеждаше безлюдно.
— Не ми харесва — прошепна тихо Одън на Еберт. — Всичкото това там. И после — нищо. Няма как да сме ги изтрепали всичките. Ами нашите къде са?!
— Това какво представлява?
— Нещо като склад. Огромно място. Има и някакви бункери. Изглеждат празни, но като нищо може някой да ги пази.
Еберт преглътна болезнено. Главата го болеше — висеше и в нея се бе насъбрала кръв; повръщаше му се. Гласът му беше слаб.
— Хайде да се подслоним някъде, където да ме сложиш да легна.
Одън се поколеба.
— Не зная, сър. Според мен това е капан.
Гневът за миг потисна умората на Еберт.
— Сигурно. Но май нямаме кой знае какъв избор, а? Не можем да слезем обратно. Не можем и да останем много време тук.
Одън пренебрегна острия тон на капитана си и заоглежда внимателно привидно празния склад. Нищо. Беше почти сигурен, че там няма нищо. И все пак инстинктът му подсказваше друго. Точно така би постъпил и самият той. Да удариш здраво веднъж, след това пак и пак, и пак. И после, когато врагът очаква Най-лошото, да се спотаиш. Да го накараш да си помисли, че те е победил. Да му позволиш да те доближи със съпротива. Да го привлечеш до сърцевината на своята защита. И след това…
Гласът на Еберт прокънтя в тишината:
— Богове, сержант, не стой така, направи нещо! Умирам!
Одън потръпна.
— Добре… Ще намерим подслон. Ще ви сложа някъде да легнете.
Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и се хвърли нагоре по последните няколко стъпала — очакваше всеки момент да попадне под тежък автоматичен огън или някой от големите лазери да го пререже на две, но нищо не стана. Побягна колкото му сили държат, прегъваше се и залиташе — Еберт изведнъж беше станал много тежък.
Преодоля пространството между две купчини сандъци без отличителни белези и се обърна към стълбището. Би се заклел, че за миг мярна някаква глава, точно там, откъдето току-що бе дошъл. Пое на пресекулки дъх, пусна оръжието и внимателно свали Еберт от рамото си, после го нагласи на земята.