Беше произнесъл тези думи с яростна гордост — хвана ръката й и я стисна. В подобни моменти усещаше странна смесица от емоции — любов и одобрение, радост и лекота, горчиво ужилване на спомена. След три месеца щеше да е седмият й рожден ден и с всеки изминал ден тя сякаш заприличваше все повече на мъртвата си майка.
— Кога ще се върнеш? — тя го погледна; очите й бяха в същия леденосин цвят, от който ти спира дъхът — същите като на майка й.
— След ден-два. Имам да довърша някои работи след погребението.
Тя кимна — беше свикнала със загадъчното споменаване на „работата“. После продължи по-замислено:
— Какво ще прави Ли Шай Тун, тате?
Когато й отговори, не успя да скрие огорчението от лицето си.
— Нищо — каза той. — Нищо няма да прави — и щом го каза, си представи какво ли би направил той, ако погребението беше на Джелка; смъртта й през очите на другите; тялото й, лежащо там, в ковчега, младо като пролетта, ала студено като зимата.
Ако беше ти, мое цвете, цялото Чун Куо щях да разруша, но щях да ги хвана.
Но дали това не беше негов недостатък? Толкова неестествени ли бяха чувствата му? Или недостатъкът бе у Ли Шай Тун, който поставяше политическата необходимост пред чувствата си? Да искаш да унищожиш онези, които са причинили болка на близките ти — толкова грешно ли беше това наистина? Дали това, че иска отмъщение, го правеше по-непълноценен като човек?
Толонен потръпна — мисълта, че могат да убият и скъпата му Джелка, го изпълни със странно предчувствие. После осъзна, че дъщеря му го гледа, и постави ръце на раменете й. Дланите му бяха толкова огромни; костите й — толкова дребни, толкова крехки под пръстите му.
— Трябва да тръгвам — каза той просто и коленичи да я прегърне.
— Пази се — усмихна му се тя.
Той й се усмихна в отговор, но стомахът му се сви при тези й думи. Точно това винаги казваше и майка й.
От запад, от високите плата на Тибет, духаше студен вятър, пееше в короната на райското дърво и браздеше повърхността на продълговатото езеро. Ли Шай Тун стоеше сам под дървото с тояжка в ръка; непокритата му глава беше сведена, старото му, ала красиво лице бе покрито с бръчките на тъгата. До краката му, вкопана в черната земя, беше Плочата на рода — огромен правоъгълник от бледорозов камък, на който бяха изрязани символите на предците му. Повече от половината камък — на един човешки бой разстояние от мястото, където стоеше той — беше мраморно гладък, недокоснат от длетото на гробаря. Също като бъдещето — помисли си той, взрян в името на Хан Чин, прясно врязано в камъка. Бъдещето… белотата, върху която се изписват ВСИЧКИТЕ ни смърти.
Вдигна очи. Това беше малко и уединено място, оградено с древни стени. В южния му край — проста дървена порта извеждаше към Северния дворец. Скоро щяха да дойдат с ковчега.
Заговори — гласът му беше изпълнен с ужасна болка; така приличаше на писъка на вятъра в клоните отгоре.
— О, Хан… О, милото ми малко момченце, любимото ми момченце…
Залитна, после изскърца със зъби при внезапно връхлетелия го спомен за майката на Хан, неговата първа съпруга Лин Юа — представи си я как е седнала на слънце в края на източната овощна градина, до езерото, одеждите й са разпрострени край нея, а Хан, тогава още бебе, пълзи съсредоточено наоколо.
Върни това — замоли се той и затвори очи от болка. — Куан Йин, сладка богиньо на милостта, върни ми това! — Но отговор нямаше. Те бяха мъртви. И двамата бяха мъртви. И този ден нямаше да се върне. Освен в паметта му.
Потръпна. Беше непоносимо. Непоносимо…
Ли Шай Тун придърпа мантията си и бавно тръгна обратно по тревата, облягайки се тежко на тоягата; сърцето беше студен черен камък в гърдите му.
Чакаха го в двора отвъд стената — всички, които бе помолил да дойдат. Синовете на Небесата и техните синове, доверените му хора, синът му, жената на мъртвия му син и, най-накрая, неговите дъщери.
Всички са тук — помисли си той. — Всички освен Хан Чин, когото обичах най-много.
Поздравиха го сдържано — без да крият любовта си, споделената си скръб; след това се обърнаха и зачакаха да донесат ковчега.
Той се носеше от тридесет души — с наведени бръснати глави; белите им дълги одежди плющяха на вятъра. Следваха ги четирима служители в оранжеви роби, а зад тях две момченца носеха сандъче, в което бяха поставени мънички камбанка и чукче.
Хан лежеше в широк ковчег от розово дърво, облечен в сватбените си дрехи. Красивата му тъмна коса беше сресана и сплетена, лицето му беше така гримирано, че сякаш цъфтеше от здраве. Около него бяха постлани богати кожи, а на шията му бяха окачени сватбените дарове от скъпоценни камъни и злато и парче карминен плат, извезано със сватбените символи — дракон и феникс.