В подножието на ковчега беше постлана ивица бял памучен плат с ширина девет чи — собственият символичен траур на Хан Чин за баща му; традицията повеляваше синът, преди да облекат траурни одежди за самия него, винаги да носи траур за бащата.
Ли Юан, застанал до баща си, затаи дъх. За първи път виждаше брат си след неговата смърт и за кратък миг му се стори, че не е мъртъв, а само спи. Гледаше с отворена уста как се изнизва процесията. Сякаш изтръгваха сърцето му. Милостиви богове — помисли си той. — Мили Хан, как можаха да те убият? Как можаха да те погребат в земята?
Онемял, той тръгна зад мълчаливото шествие — смътно усещаше само присъствието на баща си до себе си и това на великите господари на Чун Куо, вървящи зад него с непокрити глави, облечени в прости дрехи без никаква украса. Представи си как протяга ръка да извади бяло цветче от косата на брат си — чистобелите венчелистчета на гарвановочерния фон.
В далечния край на продълговатото езеро процесията спря. Гробницата беше отворена, голямата каменна врата бе дръпната встрани. Зад нея стъпала водеха надолу, в студената земя.
Повечето от носачите отстъпиха встрани и оставиха само четиримата най-яки да носят ковчега надолу по стълбите. Те бавно се заспускаха, последвани от служителите и двете момченца.
Баща му се обърна към него:
— Ела, синко. Трябва да положим брат ти да почива.
Ли Юан се дръпна назад — за един ужасен миг го завладя страхът от онова място долу, под земята. После вдигна очи към очите на баща си, видя, че в лицето му се отразява неговият собствен страх, и намери сили да се поклони и да му отвърне:
— Готов съм, татко.
Слязоха долу сред светлината на свещите и сенките. Носачите се бяха отстранили и бяха коленичили от двете страни, долепили чела о земята. Хан лежеше върху издигнатата каменна маса в средата на гробницата с глава на юг и крака на север. Служителите застанаха до главата му, свели глави в очакване на Танга, а двете момченца коленичиха при краката му — едното държеше пред себе си камбанката, а другото — чукчето.
Ли Юан за миг се спря в подножието на стъпалата, смаян от размерите на гробницата. Таванът беше много висок, поддържан от високи, стройни колони, вкопани в отъпкания пръстен под. Великолепни скулптури, покрити с глазурата сан-цай в жълто, кафяво и зелено, бяха подредени в ниши покрай стените, а в събраните им шепи горяха свещи. Зад тях бяха гробниците на предните му — в камъка бяха врязани огромни йероглифи, изписващи името и ранга на всеки. Върху четири от тях беше изрязан и още един символ — уайуи лун. Те бяха Тангове. Баща му беше петият Танг от рода Ли. Той, когато му дойдеше времето, щеше да стане шестият.
От едната страна имаше малка масичка. Върху нея бяха положени ритуалните предмети. Погледна отново баща си, после се приближи до масата и застана до нея в очакване на ритуала.
Камбанката прокънтя в тишината, чистият й тънък звън сякаш идваше от самите небеса. Щом заглъхна, служителите започнаха литаниите.
Той стоеше там и наблюдаваше трепкането на сенките върху камъка, слушаше отекващите думи на древния език и усети, че се отделя от себе си.
Човек има две души, пееха служителите. Животинската душа — по, — която възниква в момента на зачатието, и хун — духовната душа, която възниква едва в момента на раждането. В живота двете са смесени, но при смъртта съдбата им е различна. По остава долу и живее в гробницата, а хун, по-висшата душа, се издига в небесата.
Служителите млъкнаха. Звънна камбанката — тънко и чисто в тишината. Ли Юан взе първия ритуален предмет от масичката и го отнесе на баща си. Това беше пи — символът на Небесата — голям диск от зелен нефрит с дупка по средата. Той беше ин — положително, светлина, мъжко. Служителите вдигнаха трупа, Ли Шай Тун го постави под гърба на Хан, отстъпи и те отново го положиха.
Камбанката отново звънна. Ли Юан се върна при масичката и донесе втория предмет. Това беше цун — куха квадратна нефритова тръба, символизираща Земята. Тя беше ян — отрицателно, мрак, женско. Гледаше как баща му го поставя върху корема на мъртвия му брат.
Всеки път, когато камбанката звъннеше, той вземаше от масичката по един предмет и го отнасяше на баща си. Първо хуан, символа на зимата и севера — полу-пи от черен нефрит, който баща му постави при нозете на Хан. После чан, символа на лятото и юга — тясна заострена плочка от червен нефрит, поставена над главата на Хан. Последва куей — символа на изтока и пролетта — широка плочка от зелен нефрит, два пъти по-голяма от чан, поставена до лявата ръка на Хан. Най-накрая Ли Юан донесе ху — бял нефритов тигър, символ на запада и есента. Гледаше как баща му го остави до дясната ръка на мъртвия му брат, после коленичи до него, а камбанката звънна — веднъж, дваж, триж.