— Трябва да действаме, чие хсия. Такава горчилка е непоносима.
— Не, Кнут. Не си прав. Трябва и можем да я понесем. Трябва да намерим сили да я понесем.
— Съветът взе ли решение?
— Да. Преди един час.
Генералът сведе глава. Разочарованието му беше явно.
— Значи — вувей?
— Да — тихо отвърна Тангът. — Вувей. За доброто на всички ни.
Камарата провеждаше заседание. Говорителят Закар от катедрата държеше реч за финансирането на експанзията, когато огромните двойни врати в дъното на залата се отвориха с трясък. Закар се стресна и се обърна.
— Генерал Толонен! Какво искате да кажете с това?
След това Закар забеляза и въоръжените стражи, които нахлуха след генерала, и млъкна. Охраната на Камарата беше разбита. Това бяха личните елитни гвардейци на генерала. Те се подредиха покрай горното равнище на стените на залата — тъпите дула на дългите им оръжия сочеха надолу, към сърцето на събранието.
Генералът не обърна никакво внимание на бурята от протести. Придвижи се бързо и целенасочено към банката, на която седяха старшите представители, и тръгна право към низшия секретар Леман.
Леман крещеше и протестираше — буйно като всички останали.
Толонен се спря за миг пред него — сякаш за да се увери, че точно за него е дошъл, после протегна ръка през банката, сграбчи Леман за раменете и го дръпна напред.
Последва миг на шокираща тишина, след това ревът стана още по-яростен. Толонен дръпна Леман и го събори върху банката, хвана го за косата и го мяташе насам-натам, все едно че се разправяше с най-долния боклук от Глината. Лицето на Леман беше изкривено от болка и гняв, той се мъчеше да се освободи, но хватката на генерала беше здрава. Толонен го издърпа на пътеката между пейките на Висшия съвет и местата на Общото събрание, после рязко спря и дръпна Леман нагоре. Леман си пое дъх, но преди да успее да направи нещо, Толонен го обърна и рязко издърпа ръцете му зад гърба. Генералът беше извадил церемониалната си кама и я опря в гърлото на Леман.
Стоеше там и ги чакаше да утихнат; зъбеше се на всеки, който дръзнеше да припари по-близо. Над него, обкръжили залата, хората му чакаха търпеливо с прицелени лазерни пушки.
Наложи се да изчака само една-две секунди. Залата застина в смъртна неподвижност, напрежението бе почти осезаемо. Толонен леко дръпна Леман за ръкава, за да му подскаже да си мълчи; върхът на камата се бе забил в кожата на секретаря и там блестеше малка капчица кръв.
— Дошъл съм да въдворя справедливост — Толонен се огледа дръзко, търсейки в тълпата онези лица, за които знаеше, че са най-заинтересовани, най-уплашени в този момент. Не им е и хрумвало, че ще дойда тук за тях. Мисълта почти го накара да се усмихне, но моментът не беше подходящ за усмивки. Лицето му си оставаше мрачно и решително. Сега нищо не можеше да го спре.
Приглушено мърморене посрещна думите му, а също и няколко крясъка от дъното на залата. Беше събудил гнездо на стършели и Ли Шай Тун щеше да побеснее. Но в момента това нямаше значение. Нищо нямаше значение освен едно: беше дошъл, за да убие Леман.
Докато стоеше там, трима от хората му донесоха портативен тривизор, поставиха го до него и го включиха. Образът на Лемановото лице, десет пъти по-голямо от нормалното, се оформи във въздуха.
— Искам да покажа едно нещо на всички вас — гласът на Толонен се издигна. Изглеждаше спокоен, измамно благ.
— Този филм с нашия приятел заснехме на сватбата на Ли Хан Чин. На частната церемония, вечерта, в Имперските градини. Може би трябва да ви обясня. Низшият секретар гледа нататък, където се намират синът на Танга и булката. Мисля, че сами ще разберете останалото.
Толонен огледа отново претъпканите банки и забеляза как всички са обзети от напрегнато очакване; после се обърна и кимна на подчинените си. Огромното лице веднага оживя, но Толонен не го и погледна. Вече го беше гледал достатъчно пъти; сам бе видял как беше реагирал Ли Юан.
През следващите няколко минути цареше мълчание. Едва към края на филма се разнесе нервно мърморене, което ставаше все по-силно. Нямаше защо да им обяснява. Увеличеният образ на окото им разкриваше всичко по-ясно от всякакви думи.
Образът избледня и се стопи. Леман, извърнал глава, за да гледа, започна отново да се дърпа, но генералът го държеше здраво — бе извил ръката му почти до счупване и караше Леман да стене от болка.
— Видяхте — каза Толонен просто. — Но искам да разберете: не правя това заради Ли Шай Тун, а заради самия себе си. Защото този човек ме посрами. И защото за такава подлост трябва да се отговаря — той дръзко вирна брадичка. — Това правя заради себе си. Разбра ли ме, чун цу? Заради себе си!