— Моля ви. За мене ще е чест, ако поседите и пийнете ЧА с нас.
Тя се поколеба, после се усмихна и се подчини. Доста странна гледка беше да видиш как Тангът налива ЧА на свой поданик.
— Заповядайте — подаде й той първата купичка. — ЧА от кладенеца на дракона.
Думите на Танга бяха безобидна игра с името на лонджинския ЧА, но на Бен му се стори, че притежават и някакво особено значение. Погледна майка си, забеляза как тя се усмихна доволно на себе си и сведе глава; за миг младоликото й лице ужасно заприлича на това на Мег — така щеше да изглежда Мег след година-две. След това отново погледна Танга, който, изправен, наливаше втора купичка за баща му.
Бен се намръщи. Самото присъствие на Танга в стаята изведнъж му се стори съвсем странно. Коприните му, сплетената коса, самата му чуждост изглеждаха така не на място сред ниските дъбови греди и грубите йоменски мебели. Този контраст, това странно противопоставяне на човека и стаята припомни на Бен колко странен е всъщност този техен свят. Свят, грубо отклонен от естественото си равновесие.
Кладенецът на дракона. Това го накара да мисли за огъня и за мрака, за необузданата сила. ТОВА ЛИ ЛИПСВА НА НАШИЯ СВЯТ? — запита се той. — СВЪРШИЛИ ЛИ СМЕ С ОГЪНЯ И МРАКА?
— А ти, Бен? Ще пиеш ли от кладенеца на дракона?
Ли Шай Тун го гледаше и му се усмихваше, но зад усмивката — отвъд нея, в някое мрачно, недостъпно място, се таеше дълбоко безпокойство.
Пламъците танцуваха върху двете му очи, проблясваха мокро и мимолетно върху тъмната повърхност на зрението му. Но къде беше огънят? Къде бяха дълбините, които правеха от човека ЧОВЕК? На думи и жестове Тангът беше велик и силен човек — Танг; безпогрешно личеше, че е крал сред хората — но бе изгубил връзка със самата същност на онова, което бе създало — БЕ СЪГРАДИЛО — външната му форма. Беше се отричал от вътрешната си същност твърде често и сега кладенецът бе запушен, а огънят — потушен.
Вгледа се в Танга — чудеше се дали той сам знае в какво се е превърнал; дали съмнението, което долавяше, бе толкова дълбоко, толкова всеобхватно, колкото трябваше да бъде. Дали когато погледнеше отражението си в огледалото, виждаше зад стъклото отвъд очите си? Бен потръпна. Не. Нямаше как да е така. Защото това би го сринало. Думите щяха да станат слаби, жестовете — колебливи. Не. Този Танг може и да се съмняваше в направеното от тях, но не и в себе си. Това му беше вродено — бе враснало в костите му. Щеше да умре, преди някога да се е усъмнил в себе си.
Усмивката продължаваше да стои на лицето му — съвсем истинска; предложената купичка го чакаше.
— Е, Бен? — обърна се към него баща му. — Ще пийнеш ли купичка ЧА с нас?
Ли Шай Тун се наведе напред и подаде купичката на момчето — съзнаваше, че се е превърнал във фокус на странните, трескави мисли на това дете, на неукротимата свирепост на вътрешния му поглед.
Хал беше прав. Бен не беше като другите деца. В неговата природа имаше нещо диво; някаква част от него оставаше неукротена, нецивилизована. Когато седна в края на масата, сякаш бе нащрек за нещо. В него имаше такава неподвижност, когато се движеше, че приличаше на нещо, което е било мъртво и отново е оживяло. И все пак той беше по-жив — по очевидно жив — от всекиго, който някога Тангът бе срещал.
Щом му подаде купичката, той почти очакваше да получи някакъв шок — яростно изпразване на неестествената енергия на това дете през купичката като проводник. Но нищо не стана. Само дивото му въображение работеше.
Тангът сведе замислено поглед. Бен Шепърд беше саморасляк. Не притежаваше никое от онези дребни подобрения, които правеха човека годен за компанията на подобните нему. Нямаше чувство за „ти — на мене, аз — на тебе“, нямаше никаква представа за отстъпките, които човек прави за социалното си удобство. Погледът му беше безкомпромисен, почти собственически. Сякаш всичко, което виждаше, беше негово. ДА — усмихна се вътрешно Ли Шай Тун. — ТИ ТРЯБВА ДА СТАНЕШ ТАНГ, БЕН ШЕПЪРД, ЗАЩОТО ЗА ТЕБЕ ЩЕ Е ТРУДНО КАТО ОБИКНОВЕН ЧОВЕК.
Вдигна купичката си и отпи — мислеше за събитията от ранния следобед. Разхождаха се в градината, когато Хал му предложи да дойде с него и да разгледат стаята на Бен.
Бе застанал в центъра на мъничката стаичка, сбутана на горния етаж, и бе разгледал картините, покриващи стената над леглото.
Някои бяха фотографски точни етюди на Имението. Точни, без да се броят тъмните, размазани фигури в сенките на дърветата от другата страна на реката. Други бяха по-абстрактни, реалността в тях беше странно изкривена. В тези последни композиции често присъстваха фигури-близнаци: единият близнак — съвсем нормален, здрав и силен, а другият — изкривен, със забелени очи, с уста, разтворена сякаш от болка. Те бяха плашещи, необикновено плашещи и все пак техническото им изпълнение изобщо не можеше да се поставя под въпрос.