— Има ли значение? Тя беше жена на брат ми.
Къщата на надзирателя господстваше над ширналата се равнина на Източноевропейската плантация. Висока три етажа, с островръх покрив, тя се облягаше на подпори над пресечната точка на два широки напоителни канала, които течаха от север на юг и от изток на запад и пълнеха гъстата мрежа от по-малки канали. На юг бяха квартирите на работниците — дълги, схлупени колиби, сякаш вкопани в земята. На север и на изток се ширеха складове — огромни покрити резервоари със зърно и ориз. На запад като грамадна вълна, застинала в точката си на пречупване, се издигаше Градът — стените му се издигаха на цели две ЛИ нагоре в небесата.
Сега беше късен следобед и сянката на надзирателската къща разсичаше като черен, назъбен нож полята на изток. Там, в сянката, по пътеката от отъпкана пръст, която следваше ръба на единия от по-малките канали от север на юг, вървяха трима души. Единият вървеше по-напред, сам, мълчалив, със сведена глава. По опърпаните му кафяви дрехи, по широките къси панталони си личеше, че е полски работник. Докато вървяха, двамата отзад се шегуваха и се смееха. Оръжията им — смъртоносните пушки ДЕНГ, „пушки-фенери“ — висяха небрежно на раменете им. Бяха по-изискано облечени — кралското синьо на саката им отиваше на цвета на огромното небе над главите им. Това бяха стражи на надзирателя — Чан Ян и Тен Фу — едри, груби мъжаги, които изобщо не се чудеха дали да бият работниците си, ако не си изпълняваха нормите.
— Какво иска той? — попита Тен и леко вдигна брадичка, за да посочи вървящия пред тях човек, ала когато каза „той“, имаше предвид надзирателя. Само той можеше да посочи кой да отиде при него.
— Този е крадец — отвърна Чан. Плю в канала отляво и загледа как водата бавно отнася бялата плюнка. После се обърна към Тен:
— Едната от патрулните камери го уловила да бере в Скелето.
В Скелето растяха по-специалните насаждения — ягоди, ананаси, портокали, грозде и праскови, череши и бадеми, круши и пъпеши.
— Глупак! — Тен го погледна и се засмя. — Тия селяндури до един са глупаци.
Чан сви рамене.
— Знам ли. Този го мислех за по-различен. Бил е надзирател. Доверявали са му се. Преди не сме имали неприятности с него.
— Всичките те са си една голяма неприятност — Тен взе да дръгне усилено левия си хълбок. — Тъпи са и са неприятност. Това си им е заложено генетично, това е.
Чан се разсмя.
— Може и така да е.
Бяха стигнали един мост. Човекът отпред беше спрял със сведена глава и очакваше другите двама. Бе му забранено да прекосява моста без разрешение.
— Мърдай! — Тен измъкна дългата бухалка от пояса си и взе яростно да мушка мъжа под кръста. — Надзирателят иска да те види. Стига си го карал да чака!
Мъжът се препъна на моста, стана и отново се повлече напред, като избърса оцапаните си ръце о бедрата и хвърли кратък страхлив поглед към надвисналата отгоре му огромна къща.
В подножието на стъпалата се мотаеха още стражи. Единият от тях, висок ХУН МАО, седеше встрани от другите. Щом тримата мъже се приближиха, той вдигна поглед и със съвсем леко движение на главата посочи да се качват, след това пак погледна оръжието в скута си и продължи педантично да го преглежда.
— Добър ден, ШИ Пескова — обади се Тен и поздрави лейтенанта на надзирателя с поклон. Но Пескова не му обърна никакво внимание. Тен беше ХАН, а ХАН бяха лайна. Нямаше значение дали са стражи или селяни. Не беше ли го чувал достатъчно често от самия ЧОВЕК?
Когато изчезнаха, Пескова се обърна и отново погледна къщата. Трябваше да наблюдава този Тен. Много почваше да си вири носа. Мислеше се за по-добър от останалите. Ще се наложи да го смъкне малко на земята. Да му предаде урок по добро държание. Остави с усмивка пушката и се протегна да вземе нова от купчината до него. Да, щеше да е много забавно да види как този едър ХАН се моли на колене. Страшно забавно.
Надзирателят Бергсон вдигна очи — тримата мъже бяха в коридора пред стаята.
— Какво има, Тен Фу?
Едрият ХАН коленичи на вратата и сведе глава.
— Доведохме човека, за когото питахте, надзирателю.
Бергсон се извърна от редицата екрани, заели цялата стена на дългата стая, и стана от стола си.
— Върви, Тен Фу. И ти, Чан Ян. Сам ще се оправя с него.
Когато те си тръгнаха и той остана сам с полевия надзирател, Бергсон се приближи и застана на не повече от една ръка разстояние от човека.
— Защо направи това, полеви надзирателю Сун?
Мъжът преглътна, но не вдигна глава.
— Какво да съм направил, ШИ Бергсон?
Бергсон протегна ръка почти нежно, хвана човека с два пръста за бузата и заизвива, докато Сун се строполи и захленчи от болка.