Тай Чо се намръщи. Какво беше това? После разбра. Беше игра. Изход на изобретателността на Ким. Беше чел някъде, че някои млади гении си измисляли светове и ги населявали като упражнение за интелекта. Значи това беше светът на Ким. Усмихна се широко и натисна клавиша.
Четири часа по-късно, когато звънците звъннаха три пъти, той стана от стола и отиде да си почине. Бе включил принтера и бе седял там и чел излизащите от машината страници. Досега бяха повече от двеста, а файлът далече не беше свършил.
Тай Чо влезе в кухнята — лекото бръмчене на принтера временно заглъхна, — постави чайник с ЧА, върна се в стаята, застана до терминала и се загледа в бавно трупащите се листове.
Беше смайващо. Ким бе измислил цяла история — забележително богата и невероятно изобретателна история. Толкова богата, че от време на време изглеждаше почти истинска. Всичко онова, дето Католическата църква потискала научните знания и за великия Ренесанс — тази ли беше думата, — който разделил Европа на два лагера. О, това беше буйна фантазия, разбира се, но зад нея прозираше пръстен на истина — на универсалност, — който й придаваше страхотна сила. Тай Чо се разсмя.
— Значи с това си се занимавал в свободното си време, Ким Уард — каза си той тихо и отново се разсмя. Да, сега смисълът се виждаше. Ким се бе заел да преобразува света по своята собствена представа — бе направил миналото огледало на своето собствено логично, напрегнато, любопитно „аз“.
Но не беше така, както той го бе измислил. Пан Чао бе завладял ТА ЦИН. Рим беше паднал. И то не както го бе описал Ким — под ударите на алариките и готите през V век, а пред ХАН. Нямаше никакво прекъсване на реда, никакво срутване в мрака. Никакво Средновековие и никакво християнство — о, ТОВА пък каква хубава идея беше: организирана религия! Самата мисъл за нещо подобно…
Той се наведе и взе последните няколко листа от купчината. Приказката на Ким беше стигнала до XX век. Век на войни и жестокост в голям мащаб. Век, в който научният „прогрес“ се бе превърнал в стремглав полет. Погледна подчертаните имена на страницата — Рьонтген, Планк, Кюри, Айнщайн, Бор, Хайзенберг, Беърд, Шрьодингер — нито едно от тях не му беше познато. Всяко си имаше свой субфайл — също като БРАХЕ. И всяко — той го знаеше — се вписваше в по-голямата картина.
— Забележително! — прошепна той, след като прочете пасажа за развитието на радиото и телевизията. Във версията на Ким те се бяха появили едва през XX век — цели пет века, след като ХАН наистина ги бяха изобретили. Чрез подобни щрихи — като забавяше някои постижения, а други датираше по-рано — Ким караше своята история да изглежда жива. В неговата версия на събитията науката на ХАН бе в застой след IV в. от н.е., а Чун Куо се бе превърнал в остров, докато през XIX век европейците — ама че странно и чуждо звучеше тази дума: не ХУН МАО, а „европейци“ — разбили с ритници прогнилата врата на Китай.
А-ха, и това — също. Не Чун Куо. Ким го наричаше Китай. Сякаш го бяха кръстили на обкръжението на императора — ЧИН. Ама че нелепост! И все пак звучеше странно убедително, кой знае защо.
Тай Чо се облегна назад и разтри очи — сладкият мирис на кипящия ЧА бавно изпълваше стаята. Да, голяма част от това беше пълен абсурд. Чиста фантазия — като например странната идея латинският, езикът на ТА ЦИН, да оцелее.
1500 години след падането на тяхната империя. За миг се замисли за това, как онзи стар, отмрял език бил оцелял през вековете чрез онзи велик парадокс — Църквата — едновременно велик защитник и велик унищожител на знанието, — и разбра, че такъв свят като този, който бе измислил Ким, бе абсолютно невъзможно да съществува. Беше просто смахната измислица.
Докато принтерът жужеше и бръмчеше, Тай Чо се опита да се ориентира в чувствата си. В приказката на Ким имаше много неща, достойни за възхищение. Тя говореше за силен и изобретателен ум, способен да схваща и използва най-широки концепции. Но освен това в направеното от Ким имаше и нещо проблематично — нещо, което много безпокоеше Тай Чо.
Онова, което го безпокоеше най-много, беше интерпретацията на Ким за ЧИН, или както го наричаше Ким, манджурския период. Там, в твърдението си за жизнения, напредничав Запад и западащия, статичен Изток беше семето на всичко останало. Оттам беше тръгнал; това беше фокусът, от който всичко останало излизаше като някаква коварна болест, преобразяваща всичко, до което се докосне. Ким не само бе променил историята, той я беше преобразил. Бе превърнал черното в бяло, бялото — в черно. Беше хитро, да, но беше и някак си диаболично.
Тай Чо разтърси глава и се изправи — мислите му бяха предизвикали у него болка. На повърхността всичко това изглеждаше като постижение на светлата страна на Ким — велико свидетелство за блестящ интелект, рожба на значителна ерудиция и забележителна сила на въображението. Ала в действителност то беше израз на тъмното „аз“ на Ким — любопитно изкривен образ, завистлив, почти злобен.