Тъмните зеници леко трепнаха, след това Ким сведе очи.
— Разбирам — после отново вдигна очи и загрижеността, с която бяха изпълнени, изненада Тай Чо. — Заболя ли те, докато ги четеше?
Тай Чо потръпна, след това отговори честно на момчето:
— Да. Чудех се защо ли ти е било нужно да създаваш подобен свят.
Очите на Ким се отместиха, после той отново го погледна.
— Никога не съм искал да те нараня. Повярвай ми, Тай Чо. Никога не бих те наранил нарочно.
— Ами файлът? Ким преглътна.
— Мислех си, че Матиас ще ме убие. Той се опита, нали знаеш. Затова оставих онази бележка в книгата. Надявах се, ако ме убият, да я намериш. Но не мислех, че…
Тай Чо довърши вместо него:
— Не мислеше, че ще я намеря, преди да умреш, така ли?
Ким кимна.
— А ето, че те нараних… — той протегна ръка и докосна нежно лицето на Тай Чо, погали го по бузата. — Повярвай ми, Тай Чо. Не съм искал да те нараня. За нищо на света — сълзите препълваха големите му тъмни очи. — Мислех си, че го знаеш. Не го ли виждаше? Поне сега не го ли разбираш? — той се поколеба; крехкото му слабо тяло се разтресе леко, после изговори думите почти шепнешком: — Аз те обичам, Тай Чо.
Тай Чо се разтрепери, след това отново притисна Ким към себе си.
— Тогава е по-добре да остана с тебе, нали?
Леярната беше дълга, широка зала с висок таван. В средата стояха шест високи, подобни на паяци машини с тумбести основи и дълги „ръце“ на сегменти — всяка се извисяваше на три човешки боя. Отстрани бяха подредени по-малки машини — нито една не беше еднаква с другите, но всички до известна степен приличаха на своите шест еднакви по-големи събратя. Между големите машини в средата и двата реда по-малки покрай стените имаше два конвейера, всеки — с висока лента. Младежи се движеха между машините и ги нагласяха, или стояха на групи и си приказваха — след малко звънецът щеше да им даде сигнал да започнат работа.
Ким бе застанал на вратата и гледаше вътре — веднага бе почувствал странно влечение към машините. Усмихна се и погледна Тай Чо.
— Тук май ми харесва.
Надзирателят беше ХАН — дребен човечец на име Нун, който се кланяше и усмихваше непрекъснато, когато ги водеше към дъното на леярната. Докато вървеше между машините, Ким забеляза, че главите се извръщат към него, и усети по гърба си погледите на младежите, но вниманието му беше насочено към огромните механични паяци, издигащи се до небето.
— Какво е това? — попита Ким надзирателя веднага след като вратата на офиса му се затвори зад тях.
Надзирателят Нун се усмихна принудено и погледна Тай Чо.
— Простете моята неподготвеност, ШИ Тай. Казаха ми за това едва вчера вечерта.
От начина, по който пренебрегна въпроса на Ким, стана ясно, че пристигането на момчето доста го бе изкарало от релси.
— Какво е това? — попита Тай Чо, като натъртено повтори въпроса на Ким. — Момчето иска да знае.
Видя как трепна лицето на Нун — опитваше се да прецени ситуацията. Надзирателят погледна Ким, после леко се поклони на Тай Чо.
— Това са леярски решетки, ШИ Тай. Едно от момчетата след малко ще ви покаже как се работи. Ким… — той се усмихна неискрено на момчето. — Ким ще започне на една от по-малките машини.
— Добре — Тай Чо извади документите от вътрешния джоб на сатененото си сако и ги подаде на надзирателя.
— Трябва от самото начало да разберете, че щом към Ким няма да се отнасят по-различно, отколкото към всяко друго момче, това значи, че към него не трябва да се отнасят зле. Безопасността на момчето е от първостепенна важност. Както ще видите, директорът Андерсен саморъчно е написал бележка, отнасяща се до това.
Видя как споменаването на директора накара Нун да наведе глава и отново си помисли какъв късмет имаше той, че работи в Центъра, където нямаше такива хора. И все пак тук, Горе, беше така и на Ким щеше да му се наложи да го научи бързо. Тук статутът просто значеше повече от интелигентността.
Угризенията, които го бяха обзели в кабинета на Андерсен, го обхванаха отново. Ким беше твърде малък, за да се захваща с това. Твърде уязвим. Тогава бе потръпнал вътрешно — знаеше, че нищо не може да направи. МЕЙ ФА ЦУ — помисли си той. — СЪДБА. Тук поне го нямаше Матиас. Ако не друго, то поне Ким щеше да е в безопасност.
Когато Тай Чо си тръгна, надзирателят отведе Ким при една от най-малките и най-тумбести машини и го повери на грижите на едно приятно на вид момче-ХАН на име Чан Шуи.
Ким гледаше как вратата се захлопва, след това се обърна към Чан Шуи и въпросително вдигна вежди.
Чан Шуи се засмя тихо.