Като по-голямата част от мебелировката Горе той не тежеше никак. Или почти никак. И все пак на пипане беше твърд, нечуплив.
Ким подаде стола на момчето и погледна паякообразната машина с ново уважение. Въздушни струи от „ръцете“ насочваха фините нишки от течност — те се изстрелваха от основата на машината, но въздухът само определяше формата.
Погледна Чан Шуи, изненадан, че той не го разбира — че така наготово е приел обяснението им защо машините жужат. Те не жужаха, за да накарат операторите си да не забравят, че са включени; вибрациите на машината си имаха своя функция. Тя изпращаше вълни — като тона на звънец или докосната струна, — ала вълни съвършени, неизкривени. Неоформеният лед се поемаше от тези вълни и оформяше кожа като повърхността на сапунен мехур, но милион пъти по-яка, защото бе оформена от хиляди мънички гънки, формирани от онези вълни.
Ким веднага забеляза красотата на процеса. Забеляза как тук са се събрали Изтокът и Западът. ХАН са знаели за тези вълни още през V в. пр.н.е. — разбирали са и са използвали законите на резонанса. Бе виждал образец на една от техните „купи с чучурче“, която, щом потъркаш дръжките й, оформяше съвършена вълна — проблясващ, съвършен воден конус, издигащ се на половин ЧИ над бронзовия ръб на водата. Машината обаче — кибернетичните й елементи, програмирането й, дори и основната й схема — бе продукт на западната наука. ХАН бяха изоставили този път хилядолетия преди Западът да го открие и да го последва.
Ким се огледа — от всички страни край него изникваха форми. Маси, шкафове, пейки, столове. Приличаше на магия. Момчетата щъкаха между машините, събираха предметите и ги слагаха на бавнодвижещите се плата, които идваха по конвейерите, висящи на кабели от релсите горе. В дъното, зад вратата, през която бе дошъл Ким, беше бояджийницата. Оттам мебелите вече излизаха готови — неизтриваемата боя се свързваше с леда — и се опаковаха за експедиция.
В десет часа имаше почивка. Трапезарията беше отдясно, а от нея се влизаше в съблекалня с тоалетни и душове. Чан Шуи разведе Ким, после го настани на една маса и му донесе ЧА и сойсвинска наденичка.
— Е-хе, тоя път са ни пратили джудже!
Избухна силен смях. Ким се обърна изненадано и видя срещу себе си лице — лицето на набит младеж с дебел врат, с ниско подстригана тъмна коса и плосък нос. Беше ХУН МАО — бледата му, нездрава кожа беше цялата в пъпки. Гледаше Ким войнствено, а гадната тъпота на изражението му се уравновесяваше от злобата в очите му.
Чан Шуи, който седеше до Ким, се наведе нехайно напред — държанието на новодошлия изобщо не му правеше впечатление.
— Изчезвай, Янко. Иди си играй с някого другиго тъпите игрички, а нас ни остави на мира.
Янко изфуча презрително. Обърна се към групичката момчета, събрали се зад него, и се усмихна, после се обърна отново и впери поглед в Ким, без да обръща никакво внимание на Чан Шуи.
— Как се казваш, миши гъз?
Чан Шуи докосна Ким по ръката.
— Не му обръщай внимание, Ким. Ако го направиш, само ще си навлечеш неприятности — той погледна другото момче. — СЕ ЛИ НЕЙ ИЕН, Янко. — „Як на вид, слаб отвътре.“ Това беше традиционното китайско отпъждане на нахалниците.
Ким сведе поглед — мъчеше се да сдържи усмивката си. Но Янко се наведе заплашително напред.
— Не ми пробутвай тия жълти лайна, Чан. Мислиш се за много умен, а, да те… Е, един ден ще си получиш своето, обещавам ти го.
Чан Шуи се засмя и посочи камерата над тезгяха.
— По-добре внимавай, Янко. Чичо Нун може и да ни гледа. И тогава ще нагазиш в лайната, нали така?
Янко го изгледа кръвнишки, побеснял, после отмести поглед към Ким.
— Шибан миши гъз!
Отзад се разля вълничка от смях и Янко изчезна. Ким гледаше как младежът се затътри нанякъде, след това се обърна към Чан Шуи:
— Той винаги ли е такъв?
— През по-голямата част от времето — Чан Шуи отпи от своя ЧА, замисли се за миг, после погледна Ким и се усмихна. — Но ти не се притеснявай. Ще се погрижа да не те закача.
Бердичев се облегна в креслото на Андерсен и огледа стаята.
— Нещата вървят добре, надявам се?
— Много добре, ваша светлост — поклони се Андерсен; знаеше, че Бердичев говори за момчето и че изобщо не се интересува от собственото му благополучие.
— Чудесно. Мога ли да видя момчето?
Андерсен продължаваше да стои с наведена глава.
— Боя се, че не, ШИ Бердичев. Поне не в момента. Тази сутрин започна социализацията му. Както и да е, в един часа той ще се върне, ако нямате нищо против да изчакате.