Бердичев отначало не каза нищо, явно разочарован от подобно развитие на нещата.
— Не мислите ли, че малко сте поизбързали, директоре? — той вдигна очи и изгледа предизвикателно Андерсен.
Андерсен преглътна. Бе решил да не казва нищо за инцидента с Матиас. Само щеше да разтревожи ненужно Бердичев.
— Ким е особен случай, както знаете. С него трябва да се действа по-различно. Обикновено и през ум не би ни минало да пратим толкова малко момче навън, но решихме, че ще се получи голямо неравновесие, ако оставим интелектуалното му развитие изпревари твърде много социалното.
Зачака напрегнато. След малко Бердичев кимна.
— Разбирам. А взели ли сте специални мерки, за да сте сигурни, че ще се отнасят към него както трябва?
Андерсен се поклони.
— Лично съм се погрижил за това, ШИ Бердичев. Ким е в ръцете на един от най-доверените ми хора — надзирателя Нун. Лично съм му дал наставления да се грижи добре за момчето.
— Добре. А сега ми кажи има ли нещо, което трябва да знам?
Андерсен се втренчи в Бердичев — за миг се зачуди възможно ли е да знае нещо. После се отпусна.
— Има едно нещо, ваша светлост. Нещо, което вероятно ще намерите за много интересно.
Бердичев леко повдигна брадичка.
— Нещо, свързано с момчето, надявам се.
Андерсен припряно кимна.
— Да. Разбира се. Нещо, което е написал в свободното си време. Един файл. По-скоро, цяла серия файлове.
Лекото движение на Бердичев напред издаде интереса му.
— Що за файл е това?
Андерсен се усмихна и се обърна. Секретарят се появи по сигнал и му подаде папката. Откакто Тай Чо бе привлякъл вниманието му към това, той бе добавил и субфайловете и купчината листове сега бе почти два пъти по-голяма отпреди. Обърна се отново към Бердичев, прекоси стаята и постави папката на бюрото пред него. После отстъпи с поклон.
— Файл „Аристотел“ — прочете на глас Бердичев и вдигна първите няколко листа. — Истинската история на западната наука — той се засмя. — Кой го казва?
Андерсен се засмя в отговор.
— Съгласен съм, много е забавно. Но е и омагьосващо. Способността му да възприема идеи и да ги екстраполира. Просто широтата на погледа му…
С рязък жест Бердичев го накара да млъкне, после преобърна страницата и се зачете. След миг вдигна поглед.
— Бихте ли ми донесли ЧА, директоре?
Андерсен понечи да се обърне и да даде нареждания на секретаря си, когато Бердичев го прекъсна:
— Бих предпочел сам да ми го донесете, директоре. Това би ми осигурило няколко мига да прегледам този материал.
Андерсен се поклони ниско.
— Както кажете, ваша светлост.
Бердичев изчака човекът да се махне, облегна се назад, махна очилата си и ги избърса със старомодната памучна кърпичка, която пазеше за тази цел в джоба на атлазеното си сако. След това вдигна прочетения от него лист и отново го погледна. Нямаше никакво съмнение. Това беше. Истинското. Онова, фрагменти от което изкопаваше вече цели петнадесет-двадесет години. И ето го сега — пълно и завършено!
Искаше да се смее, искаше му се да се разридае от радост, но знаеше, че скритите камери наблюдават всяко негово движение, затова демонстрира отегчение и липса на интерес. Прелисти папката, сякаш му беше само донякъде интересно, но зад маската, която сложи на лицето си, усещаше как вълнението кипи в него, бушува като огън в кръвта му.
Откъде, в името на всички богове, Ким бе докопал това?! Дали го беше измислил? Не. Бердичев моментално отхвърли тази мисъл. Ким НЕ МОЖЕШЕ да го е измислил. Само един поглед към определени подробности му беше достатъчен, за да разбере, че е истина. Например, онази част за Шарлеман и Свещената Римска империя. А и този откъс за фамилията Медичи. Ами тук — за дългосрочните ефекти от голямата морска битка при Лепанто — опустошението на средиземноморските гори и последвалия подем в корабостроенето в Балтика, където дървеният материал е бил достатъчен. Да. Преди бе виждал парченца от това — части от пъзела, — но тук картината беше пълна.
Потръпна. Андерсен беше глупак. И слава Богу. Не знаеше какво притежава. Бердичев сведе очи и потисна смеха, изникнал неканен на устните му. Богове, искаше му се да литне! Погледна отново заглавната страница. Файл „Аристотел“. Да! Оттам започваше всичко. От логиката на гърците, основаваща се на „да/не“.
Потупа купчината листове, после отново ги прибра в папката. Какво да направи? Какво да направи? Самото притежаване на подобна информация беше подсъдно. За него наказваха със смърт.
На вратата се почука.
— Влез!
Андерсен се поклони и остави подноса отстрани на бюрото, доста далеч от папката. След това наля ЧА в купичка и я протегна с леко сведена глава.