Янко пусна Ким и с преувеличено внимание остави купичката да падне на земята. Тя издрънча върху твърдите плочки.
— По-добре почисти, миши гъз. Преди да ти се е случила някоя беля.
Ким погледна Чан Шуи с лека усмивка, след това тръгна към тезгяха за четка и лопатка.
Когато се върна, Чан Шуи все още стоеше там.
— Не си длъжен да го правиш, Ким.
Ким кимна, ала все пак се наведе и засъбира разпръснатите парчета. Погледна Чан Шуи.
— Защо и тях не ги правят от лед?
Чан Шуи се засмя, коленичи и се захвана да му помага.
— Пил ли си някога ЧА от ледена купичка?
Ким поклати глава.
— Отврат! По-гадно е от храчката на Янко! — Чан Шуи се доближи до него и прошепна: — Ама ти какво му каза, Ким? Никога не съм го виждал толкова бесен!
Ким повтори каквото беше казал.
Чан Шуи избухна в смях, после млъкна.
— Хубаво. Но ще е по-добре отсега нататък да се пазиш, Ким. Той е глупак и пръдльо, но не иска да си загуби престижа. Когато ходя да пишкам, и ти ще идваш с мене. И майната му какво ще си мислят за нас ония копелета.
Когато Тай Чо го посрещна точно след дванадесет, придружаваха го двама стражи.
— Какво става? — попита Ким, щом излязоха навън.
Тай Чо му се усмихна окуражително.
— Всичко е наред, Ким. Просто мярка, за която настоя директорът. Загрижен е за безопасността ти извън Центъра, това е всичко.
— Значи ще идват всеки ден с тебе.
Тай Чо поклати глава.
— Не. За леярната не е нужно, но този следобед ще ходим на едно специално място, Ким. Има нещо, което искам да ти покажа. За да сме си съвсем наясно, ако така предпочиташ.
— Не те разбирам.
— Знам. Но ще разбереш. Поне след това ще го разбереш доста по-добре.
Изкачиха нови дванадесет палуби — цели сто и двадесет нива — и стигнаха в сърцето на Средните нива, на ниво 181. Щом излезе от асансьора, Ким веднага забеляза колко по-различно е тук от нивото, на което се намираше леярната. Тук беше по-чисто, по-подредено, по-малко претъпкано — дори хората сякаш крачеха по-спокойно, по-уверено.
Изчакаха при бариерата на охраната, където провериха пропуските им, после влязоха. Един чиновник ги поздрави и ги поведе по коридор, след това — по тясно стълбище към панорамна галерия, разделена от залата отдолу чрез плоскост от прозрачен лед.
В залата долу бяха подредени пет бюра в свободен полукръг. Отпред имаше столове, групирани привидно наслуки. Петима белокоси ХАН седяха зад бюрата, а пред всеки имаше малък комуникатор или портативен компютър.
— Какво е това? — тихо попита Ким.
Тай Чо се усмихна и посочи двата стола отпред. Седнаха, после той се обърна към Ким и обясни:
— Това е палубен съд, Ким. Веднъж седмично те се събират на всички нива. Това е начинът на ХАН да раздават правосъдие.
— А… — Ким знаеше теорията, на която се основаваше правосъдието на ХАН, но никога не я беше виждал в действие.
Тай Чо се наведе напред.
— Забележи колко неофициално е всичко, Ким. Колко спокойно.
— Семейна работа — доста докачено каза Ким.
— Да — кимна веднага Тай Чо. — Така е.
Гледаха как залата се пълни, докато не остана и един свободен стол и се наложи закъснелите да клекнат или да седнат на пода.
После всичко започна, без изобщо никой да призовава към ред. Един от възрастните мъже се наведе през бюрото си и заговори — гласът му се издигна над общото бъбрене. Останалите гласове утихнаха и накрая остана да звучи само гласът на стареца.
Четеше обстоятелствата около първия случай. Двама братовчеди се бяха сбили. Шумът събудил съседите и те се оплакали на палубната охрана. Старецът се огледа — търсеше с очи двамата младежи ХАН. Те веднага станаха.
— Е? С какво ще се оправдаете?
Зад тях един старец — белокос като съдиите, със сплетена дълга брада — стана и се обърна към съдията:
— Простете, ХСИЕН съдия Хон, но може ли аз да говоря? Аз съм Йюн Пи-Чу, глава на фамилия Йюн.
— Трибуналът очаква да ви изслуша, ШИ Йюн.
Старецът се поклони благодарно, изведе двамата си праплеменници пред бюрата и ги накара да се съблекат голи до кръста. Гърбовете им бяха нашарени от скорошно наказание — бой с камшик. Накара двамата младежи да се обърнат, за да си покажат гърбовете първо на съдиите, после — и на събралата се публика. След това им нареди да се върнат на местата си и се обърна с лице към съдиите.
— Както виждате, уважаеми съдии, праплеменниците ми бяха наказани за своята глупост. Но остава фактът, че сме притеснили нашите съседи. С оглед на това им предлагам компенсация от шестстотин юана, които да се разделят по равно между пострадалите.